Тя отново клекна и когато разтвори пръсти, те излъчиха най-удивителния поток от светлини. Небето се изпълни с плътни лъчи светлина. Гледката беше невероятна. Стоях като омагьосан, с втрещени в небето очи. Не обръщах внимание на Ла Горда. Гледах светлините. Внезапно чух писък, който ме накара да погледна към нея тъкмо навреме, за да видя как сграбчва един от лъчите, които създаваше, и, въртейки се като пумпал по него, се издигна до самия горен край на каньона. Остана там за миг като огромна тъмна сянка на фона на небето, след което се смъкна до дъното на дерето на тласъци или малки скокове, или като че ли слизаше по стълба по корем.
Изведнъж я видях надвесена над мен. Не бях разбрал кога съм паднал по задник. Станах. Тя бе плувнала в пот и лъхтеше, опитвайки се да си поеме дъх. Дълго време не успя да проговори. Започна леко да бяга на място. Не смеех да я докосна. Най-сетне, изглежда, се успокои достатъчно, за да припълзи обратно в пещерата. Почина си няколко минути.
Действията й бяха толкова бързи, че не бях имал време да преценя какво ставаше. По време на представлението й бях почувствал непоносима, гъделичкаща болка в областта точно под пъпа ми. Не бях полагал никакви физически усилия, а въпреки това аз също се задъхвах.
— Мисля, че е време да тръгваме за нашата среща — рече тя, едва поемайки си дъх. — Моето летене отвори и двама ни. Ти почувства летенето ми в корема си; това означава, че си отворен и си готов да се срещнеш с четирите сили.
— Какви четири сили?
— Съюзниците на Нагуала и Хенаро. Ти си ги виждал. Те са страховити. Сега са освободени от кратунките на Нагуала и Хенаро. Ти си чул една от тях около къщата на Соледад онази нощ. Те те очакват. В момента, в който се спусне мракът, те стават неудържими. В къщата на Соледад една от тях те преследва дори и през деня. Тези съюзници сега принадлежат на теб и мен. Всеки от нас ще вземе по двама. Не знам кои двама. Не знам също и как. Нагуалът ми каза само, че ти и аз ще трябва да се справим сами с тях.
— Чакай, чакай! — извиках аз.
Тя не ме остави да говоря. Нежно закри устата ми с ръка. Почувствах спазми на ужас под лъжичката. Бях се срещал в миналото с някои необясними явления, които дон Хуан и дон Хенаро бяха нарекли свои съюзници. Те бяха четири и толкова реални, колкото всичко останало в света. Тяхното присъствие бе толкова чуждоземно и необикновено, че ме довеждаше до състояние на безподобен страх всеки път, когато ги усетех. Първият, с който се бях срещнал, бе на дон Хуан; това бе някаква тъмна маса с правоъгълна форма, около два метра и половина на височина и около метър и половина в ширина. Тя се движеше със смазваща тежест на гигантски молоз1 и дишаше така тежко, че ми напомняше за шума от мехове. Винаги се бях срещал с нея нощем, в тъмнината. Представях си я като врата, която върви, като се завърта първо на единия си ъгъл, а след това — на другия.
Вторият съюзник, който срещнах, бе на дон Хенаро. Това беше един извънредно висок, излъчващ мека светлина човек с продълговато лице, плешива глава, пълни устни и огромни, натежали очи. Той винаги носеше панталони, които бяха твърде къси за дългите му мършави крака.
Бях се срещал с тези двама съюзници доста често, докато бях в компанията на дон Хуан и дон Хенаро. Всеки път, когато ги видех, неизменно изпадах в състояние на непримиримо разединение между разума и възприятието ми. От една страна, нямах никакви рационални основания да вярвам, че това, което ми се случваше, действително става, а от друга страна, по никакъв начин не можех да отрека истинността на възприятието си.
Тъй като те винаги се появяваха, когато дон Хуан и дон Хенаро са около мен, бях ги приел като продукти на силното влияние, което тези двама мъже имаха върху податливата ми на внушения личност. Според мен, обяснението бе или това, или че дон Хуан и дон Хенаро владееха сили, които наричаха свои съюзници, и тези сили имаха способността да се явяват пред мен като тези страховити същества.
Характерно за съюзниците беше, че никога не ми позволиха да ги разгледам щателно. Много пъти се бях опитвал да съсредоточа неразделеното си внимание върху тях, но всеки път ми се завиваше свят и губех концентрацията си.
Другите двама съюзника бяха по-неуловими. Бях ги виждал само веднъж — един гигантски черен ягуар с жълти тлеещи очи, и един огромен настървен койот. Двата звяра бяха крайно агресивни и властни. Ягуарът беше на дон Хенаро, а койотът — на дон Хуан.