— Не исках да те изплаша — каза доня Соледад, оправдавайки се, щом я погледнах, отдалечен на десетина крачки.
Вдигна обърнати длани към мен, показвайки ми, че се предава, за да ме убеди, че това, което бях усетил, не е било нейната ръка.
— Какво ми направи? — попитах аз, опитвайки се да звуча спокоен и безпристрастен.
Тя беше искрено затруднена или объркана. Промърмори нещо и поклати глава, като да покаже, че не може да го изрече на глас или че не знае за какво говоря.
— Хайде, доня Соледад — казах аз, приближавайки се към нея, — стига номера.
Изглеждаше, че всеки момент ще се разплаче. Исках да я успокоя, но една част от мен отказа. След моментна пауза й казах какво бях почувствал и видял.
— Това е ужасно! — каза тя с пищящ глас.
С напълно детински жест закри лицето си с дясната си ръка. Помислих, че плаче. Приближих и опитах да сложа ръка на рамото й. Не можех да си наложа да го направя докрай.
— Стига вече, доня Соледад — казах аз, — хайде да забравим всичко това и нека да ви оставя тези пакети преди да си замина.
Застанах пред нея, за да я погледна в очите. Успях да видя черните й блестящи очи и част от лицето изпод лакътя й. Не плачеше. Усмихваше се.
Отскочих назад. Усмивката ме ужаси. И двамата останахме неподвижни за дълго време. Тя оставаше със закрито лице, но аз можех да видя очите й да ме наблюдават.
Както стоях там почти парализиран от страх, почувствах се крайно потиснат. Бях попаднал във вълчи капан. Доня Соледад беше вещица. Тялото ми го знаеше, но въпреки това не можех още да го повярвам. Това, в което исках да вярвам, бе, че доня Соледад беше полудяла, и я държаха в къщата вместо в лудница.
Не смеех да помръдна или да отделя очи от нея. Трябва да сме стояли в това положение пет или шест минути. Тя държеше ръката си вдигната и все така неподвижна. Стоеше до задната страна на колата, почти облягайки се на левия калник. Капакът на багажника беше все още отворен. Помислих да се хвърля към дясната врата. Ключовете бяха на стартера.
Отпуснах се за малко, за да уцеля момента, в който да побягна. Тя, изглежда, забеляза промяната в положението ми незабавно. Ръката й се спусна надолу, разкривайки цялото лице. Зъбите й бяха стиснати. Очите й бяха вперени в мен. Гледаха ме тежко и недоброжелателно. Изведнъж тя се понесе към мен. Затича се, изтласквайки се с левия крак, подобно на фехтувач, и се опита с протегнати напред ръце да ме сграбчи през кръста, издавайки смразяващ писък.
Тялото ми отскочи назад от ръцете й. Затичах се към колата, но тя с невъобразима пъргавина се хвърли в краката ми и ме препъна. Паднах по лице и тя ме сграбчи здраво за левия крак. Свих десния си крак и щях да я изритам в лицето с тока на обувката, ако не беше ме пуснала и претърколила назад. Скочих на крака и опитах да отворя вратата на колата. Беше заключена. Прехвърлих се през предния капак, за да стигна до другата, но доня Соледад стигна до нея преди мен. Опитах да се претърколя обратно, но докато се обръщах, усетих остра болка в десния прасец. Беше ме сграбчила за крака. Не можех да я ритна с левия: беше успяла да притисне и двата ми крака към капака на колата. Издърпа ме към себе си и паднах отгоре й. Сборичкахме се на земята. Силата й беше невероятна, а писъците й — ужасяващи. Почти не можех да помръдна под грамадната й тежест. Това не беше толкова от теглото, а от напрежението на тялото й. Изведнъж чух ръмжене и огромното куче скочи върху гърба й и я избута от мен. Станах. Исках да вляза в колата, но жената и кучето се бореха пред вратата. Единственият път за отстъпление беше да се върна обратно в къщата. Направих го за две секунди. Не се обърнах да ги погледна, а се втурнах вътре и затворих вратата зад себе си, пускайки желязното резе отвътре. Изтичах отзад и направих същото и с другата врата.
Отвътре чувах бясното ръмжене на кучето и нечовешките писъци на жената. После изведнъж ръмженето и лаенето на кучето премина в квичене и вой, като да изпитваше болка или пък бе изплашено от нещо. Стомахът ми се сви. Ушите ми започнаха да бучат. Получих пристъп на истински ужас. Сам си бях виновен с глупостта си, че попаднах в този капан вътре в къщата. Нападението на жената ме бе стреснало толкова много, че бях загубил способността си за преценка и се бях държал така, сякаш бягам от обикновен противник, който би могъл да бъде спрян само като му затворя вратата. Чух някой да приближава до вратата и да се обляга на нея, опитвайки се да я насили да се отвори. Последва силно чукане и блъскане.
— Отвори вратата — викна доня Соледад с твърд глас. — Това проклето куче ме обезобрази.
Обмислих дали да я пусна вътре или не. Това, което ми дойде наум, беше сблъсъкът, който имах преди години с една магьосница, която, според дон Хуан, бе придобила неговия образ, за да ме заблуди и да ми нанесе смъртоносен удар. Очевидно доня Соледад не беше такава, каквато я познавах, но имах основания да се съмнявам, че е станала магьосница. Елементът време изигра решаваща роля в убеждението ми. Паблито, Нестор и аз бяхме свързани с дон Хуан и дон Хенаро от години и въобще не бяхме магьосници; как можеше доня Соледад да бъде? Независимо от това колко се беше променила, не можеше да е придобила нещо, което се учи и натрупва в течение на цял един живот.