В този момент имах странното убеждение, че дон Хенаро сигурно е използвал психотропни растения за приготвянето на отварата. Заключих, че сигурно е прилъгал Паблито да я пие, за да си осигури съдействието му.
— Той даваше ли ти растения на силата, Паблито? — попитах аз.
— Разбира се — отвърна той. — Даваше ми от зелената отвара. Погълнал съм тонове от нея.
Той описа и имитира как дон Хуан стоял пред входната врата на къщата на дон Хенаро в състояние на дълбока летаргия и как мигновено живвал веднага щом устните му докоснели отварата. Паблито каза, че като виждал тази трансформация, искало му се сам да опита.
— От какво беше отварата? — попитах аз.
— От зелени листа — отвърна той. — Всякакви зелени листа, каквито можеше да намери. Ето такъв дявол беше Хенаро. Той говореше за своята рецепта и ме разсмиваше, докато не ми станеше леко и хубаво. Бога ми, наистина обичах онези дни.
Засмях се от нервност. Паблито завъртя глава наляво-надясно и прочисти гърлото си два-три пъти. Изглежда се мъчеше да не заплаче.
— Както вече казах, Маестро — продължи той, — водеше ме алчността. Тайно си бях запланувал да прецакам съдружника си, щом веднъж се науча сам да приготвям отварата. Хенаро сигурно през цялото време е знаел какво кроя и тъкмо преди да замине, ме прегърна и каза, че е време да изпълня желанието си; че е време да прецакам съдружника си, защото вече съм се научил да приготвям зелената отвара.
Паблито стана. Очите му бяха пълни със сълзи.
— Този кучи син Хенаро — рече тихо той, — този мръсен дявол. Аз истински го обичах и ако не бях такъв страхливец, какъвто съм, сега щях да приготвям неговата зелена отвара.
Не исках повече да пиша. За да разсея тъгата си, предложих на Паблито да отидем да потърсим Нестор.
Тъкмо бях започнал да събирам бележките си, за да изляза, когато входната врата се отвори с трясък. С Паблито неволно подскочихме и бързо се извърнахме да видим какво става. На вратата стоеше Нестор. Аз се втурнах към него. Срещнахме се в средата на предната стая. Той едва ли не се метна върху мен и ме разтърси за раменете. Изглеждаше по-висок и по-як, отколкото последния път, когато го бях видял. Дългото му сухо тяло беше придобило почти котешка гъвкавост. Някак си човекът, който ме гледаше, който се взираше в мен, не беше оня Нестор, който познавах. Спомнях си го като много стеснителен човек, който се срамуваше да се усмихне поради кривите си зъби, човек, поверен на Паблито да се грижи за него. Нестор, който ме гледаше сега, беше комбинация от дон Хуан и дон Хенаро. Беше жилав и ловък като дон Хенаро, но имаше хипнотичната властност на дон Хуан. Исках да се насладя на удоволствието да съм смутен, но можах само да се разсмея с него. Той ме потупа по гърба. Свали шапката си. Едва тогава осъзнах, че Паблито нямаше шапка. Забелязах също, че Нестор беше по-тъмен от него и по-як. Застанал до него, Паблито изглеждаше едва ли не крехък. И двамата носеха американски дънки „Левис“, големи якета и обувки с крепирани3 подметки.
Присъствието на Нестор в къщата моментално разведри тягостното настроение. Помолих го да дойде при нас в кухнята.
— Идваш точно навреме — обърна се Паблито към Нестор с огромна усмивка, когато седнахме. — Маестрото и аз хленчехме тук, спомняйки си дяволите — Толтеки.
— Наистина ли плачеше, Маестро? — попита Нестор със злобна усмивка на лицето.
— И още как — отвърна Паблито.
Едно съвсем тихо скръцване откъм външната врата накара Паблито и Нестор да замълчат. Ако бях сам, нямаше да забележа или чуя нищо. Паблито и Нестор станаха, аз също. Погледнахме към външната врата; тя се отваряше много внимателно. Помислих, че вероятно Ла Горда се е върнала и отваря вратата безшумно, за да не ни безпокои. Когато вратата най-сетне се отвори достатъчно, за да може един човек да се провре през нея, Бениньо влезе, като че ли се промъкваше в тъмна стая. Очите му бяха затворени и вървеше на пръсти. Напомняше ми на хлапе, което се е промъкнало в киносалон през някой незаключен изход, за да гледа забранен филм и не смее да вдигне ни най-малък шум, като същевременно не вижда нищо в тъмното.
Всички мълчаливо наблюдаваха Бениньо. Той отвори едното си око само колкото да надзърне през него и да се ориентира, след което прекоси на пръсти предната стая и влезе в кухнята. Застана за момент до масата със затворени очи. Паблито и Нестор седнаха и ми направиха знак да сторя същото. Тогава Бениньо се плъзна до мен на пейката. Той леко побутна рамото ми с глава; това слабо докосване означаваше, че трябва да се поместя, за да му направя място на пейката; след това седна удобно, като продължаваше да държи очите си затворени.