Всяка сряда ходел в църквата на Харвард скуеър, където се провеждаше мероприятие, наречено „Танцувай на воля“. Светлините блестели, усилвателите гърмели, а Мори се носел сред тълпата, състояща се предимно от студенти, по бяла тениска и черно долнище на анцуг, с пешкир около врата, и каквато музика свирела, на такава танцувал. Танцувал чарлстон под звуците на Джими Хендрикс. Правел пируети и се гърчел като при туист, размахвал ръце като диригент, нагълтал се с амфетамини, докато по гърба му рукнела вадичка от пот. Никой там не знаел, че е известен професор по социология с дългогодишен стаж на университетски преподавател и автор на високонаучни монографии. Всички го мислели за откачен старец.
Веднъж занесъл касета с танга и помолил да ги пуснат. После се понесъл из залата, стрелкайки се насам-натам като същински страстен латиноамерикански любовник. Когато свършил, всички му ръкопляскали. Защо този миг не можел да продължи вечно?
Но ето, че дошъл краят на танците.
На шестдесет и няколко години развил астма. Не можел да диша нормално. Един ден, както се разхождал покрай река Чарлс, леденият вятър пресякъл дъха му. Откарали го в болница и му направили инжекция с адреналин.
След още няколко години се появили затруднения във вървежа. На рождения ден на свой приятел се спънал и паднал без никаква причина. По-нататък, една вечер паднал по стъпалата на театъра и изплашил група хора.
— Задъхва се, не може да диша! — извикал някой.
По това време бил към седемдесетгодишен, така че хората си казали „от възрастта е“ и му помогнали да стане. Но Мори, който винаги е познавал организма си по-добре от повечето хора, си знаел, че има и друго, което не е наред. Проблемът не бил само във възрастта. Чувствал постоянна умора. Не можел да спи. Сънувал, че умира.
Тръгнал по доктори. Ходил при мнозина. Правили му изследвания на кръвта. Изследвали му урината. Пъхнали му тръба отзад, за да огледат червата, в крайна сметка, след като не открили нищо, един от лекарите поискал мускулна биопсия от прасеца на Мори. Лабораторните изследвания показали вероятност за неврологичен проблем и Мори постъпил в болница за нови изследвания. По време на тези изследвания го слагали на специална седалка, където му пускали електричество — също като на електрически стол — за да изследват неврологичните му реакции.
— Имаме нужда от допълнителни изследвания — обяснил лекарят, след като прегледал резултатите.
— Защо? — попитал Мори. — Какво ми има?
— Не можем да кажем със сигурност. Рефлексите ви са забавени.
Рефлексите му били забавени? Това пък какво значи?
Накрая, един горещ, влажен ден през август 1994 година Мори и съпругата му Шарлот отишли в кабинета на невролога и той ги поканил да седнат преди да им съобщи новината: Мори имал латерална амиотрофична склероза (ЛАС), болестта на Лу Гериг — жестоко и безмилостно заболяване на нервната система.
Неизлечима, поне засега.
— Как съм се разболял от нея? — попитал Мори.
Никой не знаел.
— Умира ли се от нея?
— Да.
— Значи ще умра?
Да, отвърнал лекарят. Много съжалявам.
В продължение на два часа Мори и Шарлот разпитвали лекаря. На тръгване лекарят им подарил книжка за ЛАС, малка брошурка, все едно щели да си откриват банкова сметка. Навън слънцето греело и хората били заети със своите си дела. Една жена тичала да пусне монета в автомата на паркинга. Друга носела торба с продукти. През главата на Шарлот минавали хиляди мисли: Колко време ни остава? Ще се справим ли? Как ще си плащаме сметките?
Междувременно, старият ми преподавател бил потресен от тривиалността на всекидневието около него. Нима светът няма да спре да се върти? Не знаят ли какво се случва с мен?
Светът обаче продължавал да се върти, без да забелязва нищо, а Мори, както отварял вратата на колата, се почувствал сякаш пропада в бездънна яма.
Сега какво, питал се той.
Докато старият професор си задавал въпроси, ден след ден, седмица след седмица болестта все повече го завладявала. Една сутрин изкарал колата от гаража и едва смогнал да натисне спирачката. Това сложило край на шофирането му.
Постоянно се препъвал, затова си купил бастун. Това сложило край на волните разходки.
Продължил редовно да ходи да плува в Младежкия клуб, но открил, че вече не може да се съблича сам. Затова взел първия си домашен болногледач — студент по теология на име Тони — който му помагал да влиза и излиза от басейна, както и да си облича и съблича банския костюм. Другите плувци в съблекалнята се правели, че не го гледат. Всъщност обаче не можели да не го гледат. Това сложило край на неприкосновеността на личния му живот.