През есента на 1994 година Мори отишъл в университета „Брандайс“ да проведе последния си курс. Можел, разбира се, и да не го прави. В университета щели да го разберат. Защо да се излага пред толкова народ? Остани си у дома. Подреди си нещата. Но мисълта да се откаже не беше присъща на Мори.
Вместо това той се добрал, куцукайки, до класната стая — неговият дом от тридесет години, че и повече. Заради бастуна му било необходимо доста време, за да стигне до стола. Накрая седнал, оставил очилата да паднат от носа му и погледнал към младите лица, които го следели безмълвно.
— Приятели, предполагам, че сте се събрали тук за курса по Социална психология. От двадесет години водя този курс, но сега за пръв път трябва да кажа, че това е свързано с известен риск, защото съм болен от смъртоносна болест и може да не доживея до края на семестъра. В случай, че това за вас представлява проблем, ще ви разбера, ако решите да се отпишете.
И се засмял.
Това сложило край на тайната му.
ЛАС прилича на запалена свещ: стопява нервите и оставя тялото като размекнат восък. Често започва от краката и се промъква все по-нагоре. Преставаш да усещаш мускулите на бедрата си и не можеш да се крепиш на крака. Преставаш да усещаш мускулите на торса, така че не можеш да седиш изправен. Накрая, ако въобще оживееш дотогава, дишаш през тръбичка в гърлото, докато духът ти, в идеално съзнание, стои затворен вътре в тази безчувствена черупка, която може би е способна да премигва, или да цъка с език, като създание от научно-фантастичен филм, затворник в собственото си тяло. И това става за не повече от пет години, броено от деня на разболяването.
Според лекарите, на Мори не му оставали повече от две години живот.
Мори знаел, че са по-малко.
Но старият професор бил взел важно решение — решение, чиито основи били положени в деня когато излязъл от лекарския кабинет с меч, надвиснал над главата му. Дали да се оттегля и незабележимо да угасна, или да се възползвам от остатъка от живота си по най-добрия начин, питал се той.
Не, няма да угасва незабележимо. Няма да се срамува от смъртта.
Вместо това ще превърне смъртта в последния си научен проект, основен смисъл на живота му. След като и без това на всеки един от нас му предстои да умре, неговият опит би бил много ценен, нали? Може да се превърне в обект на научно изследване. В жив учебник. Изучавайте ме по време на бавния ми мъчителен разпад. Наблюдавайте какво се случва с мен. Учете се от мен.
Мори решил да прекоси този последен мост между живота и смъртта, за да разкаже за пътешествието си.
Зимният семестър минавал бързо. Лекарствата ставали все повече. Терапевтичните процедури се превърнали във всекидневие. В дома му редовно идвали болногледачки да раздвижват безжизнените крайници на Мори, за да поддържат мускулите активни, като ги сгъвали напред и назад, сякаш помпали вода от кладенец. Веднъж седмично идвали специалисти по масаж, за да облекчат постоянната скованост, която го гнетяла. Срещал се с учители по медитация, затварял очи и стеснявал мисълта си, докато животът се превръщал във вдишване и издишване, вдишване и издишване, вдишване и издишване.
Един ден, както се разхождал с бастуна си, стъпил на бордюра и паднал на платното. На мястото на бастуна дошла инвалидната рамка. С отслабването на тялото, разходките до банята станали твърде изтощителни, така че Мори започнал да уринира в нещо подобно на голяма колба. През това време обаче трябвало и да се подпира, за да стои прав, което означавало, че някой друг трябва да държи уринатора, докато Мори го пълни.
Повечето от нас биха се смутили от такова нещо, особено на възрастта на Мори. Но Мори не беше като повечето от нас. Когато му гостувал някой от близките му колеги, той понякога казвал:
— Слушай, трябва да се изпикая. Имаш ли нещо против да ми помогнеш? Ще се справиш ли?
И често, за своя изненада, те откривали, че ще се справят.
Потокът от посетители дори растял. Провеждал дискусионни групи по въпросите на смъртта, какво означава тя, как хората през всички епохи са се страхували от нея без винаги да я разбират. Мори убеждавал приятелите си, че ако наистина искат да му помогнат, трябва да проявяват към него не съчувствие, а да му гостуват, да му се обаждат по телефона, да споделят проблемите си, както винаги са го правили, защото Мори винаги е бил превъзходен слушател.