Въпреки всичко, което се случвало с него, гласът му бил силен и подканящ, а в съзнанието му извирали милиарди идеи. Искал да докаже, че „да умираш“ не означава „да бъдеш безполезен“.
Новата година минала и заминала. Макар да не го казвал на никого, Мори знаел, че това ще бъде последната му година живот. Вече бил прикован към инвалидна количка и се налагало да се бори с отлитащото време, за да успее да каже на любимите си хора всичко, което искал да им каже. Когато един от колегите му в „Брандайс“ починал внезапно от инфаркт, Мори отишъл на погребението му. Върнал се вкъщи силно потиснат.
— Каква загуба — рекъл той. — Хората изрекоха толкова прекрасни неща за него, а Ърв го нямаше там да ги чуе.
На Мори му хрумнала по-добра идея. Обадил се на няколко души. Избрал си дата. И ето, че един мразовит неделен следобед в дома му се събрали малка групичка близки приятели и роднини за „погребение на живо“. Всеки от тях произнесъл реч и изказал признателността си към стария професор. Някои плачели. Други се смеели. Една жена казала свое стихотворение:
Мори плакал и се смял заедно с тях. И всички онези прочувствени слова, които никога не се наканваме да споделим с близките на сърцето си, Мори успял да изрече този ден. Неговото „погребение на живо“ имало невероятен успех.
Само дето Мори още не бил умрял.
Всъщност, най-необикновената част от живота му предстояла.
Студентът
На този етап е редно да разкажа какво се случи с мен след онзи летен ден, когато за последен път прегърнах своя добър и мъдър преподавател с обещанието да му се обаждам.
Не му се обадих.
В действителност стана така, че изгубих връзка с повечето си познати от колежа, включително и другарите, с които пиехме бира, и първата жена, с която съм се будил в едно и също легло. Първите години след дипломирането ми ме превърнаха в много по-различен човек от абсолвента, излязъл от университета през онзи паметен ден, за да се отправи към Ню Йорк, решен да отдаде целия си талант на света.
Светът, както установих, не ме посрещна с отворени обятия. Началото на двадесетте си години пропилях безцелно, плащах си наема и четях обяви за работа, като постоянно се питах защо пред погледа ми не светва зелена светлина. Мечтата ми беше да стана известен музикант (свирех на пиано), но след няколко години, прекарани в тъмни и празни нощни клубове, след купища неизпълнени обещания, групи, които все се разпадат и продуценти, които сякаш се интересуват от всички други, но не и от мен, мечтата ми загина. За пръв път в живота си преживявах неуспех.
По същото време се сблъсках за пръв път със смъртта. Любимият ми вуйчо, брат на майка ми, човекът, който ме беше научил да свиря и да карам кола, който ме закачаше на тема момичета и ме запали по футбола — този възрастен, чийто пример следвах като дете, и си казвах: „Ето такъв искам да стана и аз, като порасна“ — почина на 44 години от рак на панкреаса. Той беше нисичък, но представителен мъж с гъсти мустаци. През последната година от живота му живеех в апартамента точно под неговия. Наблюдавах как силното му тяло се стопи, после се изду, виждах го как се измъчва, превит на две над масата по време на вечеря, притиснал стомах, със затворени очи, с изкривена от болка уста.
— Оохххх, Господи! — стенеше той. — Олеле, Божичко!
Останалите — вуйна ми, двамата му сина и аз — стояхме наоколо безмълвни и изпразвахме чиниите си със сведени очи.
Никога през живота си не съм се чувствал толкова безпомощен.
Една вечер през май двамата с вуйчо ми седяхме на неговия балкон. Беше топло, подухваше ветрец. Загледан в далечината, през стиснати зъби той промълви, че няма да доживее догодина да изпрати отново децата си на училище. Помоли ме да се грижа за тях. Отвърнах му да не говори така. Той ме изгледа тъжно.
Вуйчо ми почина няколко седмици по-късно.
След погребението животът ми се промени. Изведнъж заживях с чувството, че времето е особено ценно и ми се изплъзва и изтича като вода, а аз съм твърде бавен и не мога да го хвана. Край на свиренето из празни нощни клубове. Край на композирането на песни, които никой никога няма да чуе. Върнах се да продължа образованието си. Взех магистърска степен по журналистика и приех първата работа, която ми предложиха като спортен журналист. Вместо да се стремя към лична слава, пишех за известни спортисти по пътя към тяхната слава. Работех бясно, без да пестя нито време, нито усилия. Сутрин ставах, измивах си зъбите и сядах на пишещата машина без да се преобличам. Вуйчо ми беше чиновник в една компания и ненавиждаше работата си — едно и също ден след ден — решил бях да не свършвам живота си като него.