Но нищо нямаше значение, защото идваше краят.
И Бийчър не можеше да направи нищо, за да го спре.
Глава 64
Тот и аз спираме пред будката на охраната, блокирани от жълтите метални стълбчета, стърчащи от бетона, и бъркаме за документите за самоличност.
— Хубава сутрин — провиква се пазачът със снежнобели зъби и ни маха да минем, без дори да се приближи до колата.
Металните прегради се разтърсват, снижават се с обичайното скърцане и се скриват в земята. И двамата отвръщаме на махането му, съвсем объркани.
Няма проверка на документите, няма преглед за бомба. Вчера бяхме врагове на държавата, днес сме най-добри приятели.
Пазачът дори ни намига на минаване покрай гишето му и навлизаме в гаража. Намигване.
— Нещо не е наред — промърморва Тот.
Разбира се, че нещо не е наред. Но докато си припомням думите на Далас от снощи, мислите ми ме връщат няколко години назад, когато Архивът отвори за достъп всички лични досиета на Бюрото за стратегически операции, предшественика на ЦРУ.
Историците смятаха, че по време на Втората световна вой-на за агенцията са шпионирали около 6000 души. След разсекретяване на документите се оказа, че всъщност има 24 000 неизвестни дотогава шпиони, включително Джулия Чайлд[15], съдията от Върховния съд Артър Голдбърг и кечъра от Чикаго Уайт Сокс.
Бюрото беше съществувало общо три години. Според Далас Кръгът Кулпър действаше от около двеста.
Тот спира на своето място на паркинга, а аз поглеждам през рамо нагоре към рампата на гаража, където Бели зъби все още ни гледа. И се усмихва.
Далас никога не го каза… дори не го намекна… но само глупак не би си помислил, че Кръгът Кулпър навярно е проникнал много по-дълбоко, отколкото смятах първоначално.
— Виж кой още е на посещение — прошепва Тот и с усилие се измъква от „Мустанга“.
Отварям с лакът вратата на колата и се изправям до него отвън. Най-после забелязвам кого гледа: пред металната врата за навътре стоят двама мъже в черни бронежилетки и с пушки. По изражението на Тот личи, че няма представа защо са тук.
— Дали Уолъс ще се върне? — прошепва той.
— Със сигурност ще се върне.
Хвърля ми поглед:
— Откъде знаеш?
Поемам си дъх и отново правя това това, което правих цяла сутрин. Едно е да не споделям както досега, когато събирах информация, без да споменавам Далас и Кръга Кулпър. Но да скрия, че ще бъда с президента… да премълча, като знам, че Тот ще разбере…
— Аз ще го придружавам. — Затръшвам вратата на колата и тръгвам към двамата от Сикрет Сървис.
Тот куцука зад мен; твърде е умен, за да прави сцени. Но докато показваме бързо документите си за самоличност и кимаме на агентите, чувствам, че е вбесен.
Не обелва дума, преди да се озовем в асансьора.
— Откога знаеш? — изсъсква Тот, щом вратите се затварят и потегляме към нашите кабинети.
— От снощи. Пратиха ми имейл снощи.
Здравото му око ме пронизва. Знам какво си мисли.
— Опитвах се да ти кажа цяла сутрин — добавям, когато асансьорът се разтърсва и спира на нашия етаж. — Но ти извади този доктор Палмиоти… Кой знае, може би ще е добре да остана насаме с президента… Може би ще ми направи оферта или нещо такова.
— Да ти направи оферта? Кой ти подхвърли подобна глупава идея?
— Аз… просто си мислех… — същевременно все още размишлявам върху казаното от Далас снощи. Каквото и да се случва в този ПСИД, то е между президента и някой от персонала или поне някой с достъп до помещението.
Тот поклаща глава и излиза от асансьора на четвъртия етаж. Аз се намирам непосредствено зад него, но когато той разтваря вратата към нашата зала и го последвам вътре, мяркам някакво движение от дясната ми страна.
Като дяволче от кутия една глава се появява в другия край на решетката от прегради, а след това завива в главния коридор. По прическата а ла Мона Лиза веднага разпознавам Рина, но неподготвен ме сварва, че… тя е била в моята „кошара“.
— Какво правиш? — извиквам, преди дори да осъзная, че викам.
Рина се завърта, все още застанала на пътеката.
— Какво? Аз ли?
— Чу ме!… — Вече завивам зад ъгъла.
Още три глави на колеги изскачат като на пружини над преградите. Единият е Далас. Всеки иска да види какво е това суетене.
Рина стои замръзнала, все още шокирана.
Моята „кошара“ е точно до нейната. Когато се втурвам по главната пътека, тя стои пред своята преграда, а не пред моята.
— Какво правя ли? — пита Рина. — Какво има?
Отстъпвам назад объркан. Проверявам отново, за да се уверя добре. Знам какво съм видял.