— Бийчър, добре ли си? — продължава тя.
Поглеждам през рамо. Тот сигурно също е видял. Но когато се обръщам, той върви към бюрото си, без да се интересува от мен. Картинката ми е ясна. Все още е ядосан, задето не съм му казал за президента. Това е наказанието ми: оставя ме да се оправям сам.
Така да бъде. Знам какво видях.
И Далас ми хвърля поглед от „кошарата“ си. Той също е видял. Когато Рина се шмугна на пътеката… тя се е преместила… Сигурно се е преместила.
„Отпусни се“, казва ми Далас с бавното си кимване. Не на публично място. Мобилният ми телефон звъни. Вдигам бързо.
— Мама добре ли е? — питам сестра си Шарън.
— Добре е. Ще ходи да обядва в „Джъмбо“ — докладва сестра ми. Доловила задавянето в гласа ми, добавя: — Какво става там?
— Служебни проблеми. Ще ти се обадя по-късно. — И затварям, преди тя да продължи да любопитства.
— Бийчър, наистина ли си добре? — настоява Рина.
— Той е добре — уверява я Далас, присъединил се към нас в главния коридор. — Просто една от онези сутрини…
— Представям си. — Рина свива пръсти, повече от щастлива да избегне сблъсъка. — Имам предвид, че не всеки ден се случва да придружаваш президента, нали, Бийчър?
Поглеждам назад към Тот. Главата му е скрита от ръба на преградата, следователно той дори не ме гледа вече. Лошото е, че не съм сигурен дали това е добре или зле.
— Слушай, ако нещо ти потрябва, когато сте там — предлага Рина, — ще се радвам да помогна. Дори мога да стоя отвън, в случай че президентът поиска още документи.
— Благодаря, но съм добре, Рина. — Пристъпвам в моята „кошара“ и се плъзвам на стола. Очите ми веднага се спират върху клавиатурата на плота, която стои малко накриво.
Задържам дъх, когато я забелязвам. Клавиатурата ми никога не стои накриво. Държа две спретнати купчини листа на бюрото си. И двете изглеждат разхвърлени. Сякаш някой се е ровил в тях.
Преди да успея да реагирам, телефонът започва да вибрира в джоба ми. Очаквам да е сестра ми, но когато го отварям, на екрана се изписва СССЩ. Сикрет Сървис на Съединените щати.
— Бийчър на телефона.
— Хоумрън[16] е готов за придвижване — казва агент с упорит бостънски акцент. — Готов ли си за нас?
— Ще бъда там след минута — казвам.
— Трябва да си там веднага — възразява той.
Той затваря, а аз разбирам, че ще се наложи бъркотията на бюрото ми да почака. Бързо се стрелвам към стълбите. Имам да се оправям с по-големи проблеми.
Глава 65
През ранните му дни в Белия дом това беше любимият момент на Орсън Уолъс.
— За мен е чест, господин президент — произнесе възрастен мъж с прошарена козя брадичка.
— Толкова ми е приятно да се запознаем, господин президент — добави жена с два диамантени пръстена.
— Много ви благодаря, господинн президент — каза висока жена с големи черни очи, когато успя да се ръкува с него.
Беше свършил речта си, а аплодисментите продължаваха. Президентът Уолъс последва своя помощник през летящите врати към хотелската кухня, понесен на вълната на радостта. Опитваше се да докосне всяка протегната ръка от моментално събралата се тълпа, която напираше силно към въжената преграда.
Не ласкателствата го въодушевяваха. Уолъс ценеше просто… оценяването. Елементарното „благодаря“, произнесено от хората. Тези дни, при тази икономика, подобна навалица се събираше все по-рядко и по-рядко.
— Благодаря ви много, господин президент.
— Беше вдъхновяващо, сър.
— Вдъхвахте нови сили на всички нас, господин президент.
— Надявам се закуската да ви е харесала, господин президент — извика главният готвач, докато Уолъс пресичаше кухнята.
— Беше фантастична. Трябва да ви вземем да готвите в Белия дом — отвърна Уолъс; правеше същия комплимент на всеки готвач в кухнята на всеки хотел.
— Просто искам да ви благодаря! — възкликна босът Рос и поведе последната серия ръкостискания с ВИП личностите, очакващи Уолъс за сбогуване в дъното при служебния вход, а оттам да го съпроводят до вратата на бронираната му лимузина.
— Хей! — извика женски глас.
Уолъс, с протегната вече за ръкостискане десница, най-накрая вдигна поглед към последния човек от редицата: набита жена в кралскосиня рокля.
— Обичам те. — Сестра му Мини го целуна по бузата.
— Казваш го, защото съм президент — подразни я Уолъс.
Мини го перна по пищяла с бастуна си с розово фламинго. Президентът все още се смееше, но агентът от Сикрет Сървис натисна скрития под дръжката бутон, отключващ вратата, за да вкара Уолъс в колата. И в този миг, докато се мушкаше вътре, а братът и сестрата споделяха смеха си, Уолъс почти забрави къде трябва да отиде. Почти.