Заминаването на Леандър изглеждаше така. Той можеше да свири на сантура и често по празници, доволни от неговата свирня, хората хвърляха в инструмента медни монети. По онова време на савското пристанище живееха четирима стари търговци кираджии, прочути сантуристи. Случи се един от тях да се разболее по пътя, така че им липсваше четвърти музикант в групата. Една сутрин, тъкмо когато бащата Чихорич реши да поучи сина си на писане и тъкмо когато му беше показал първата буква 0, с която започва думата Теотокос (Богородица), им дойдоха гости. Леандър още не беше забил както трябва за първи път перото, а в Чихоричевата къща влезе най-старият кираджия, свали от стената сантурата на Леандър и я претегли на ръка. Тежестта й, която идваше от хвърлените пари, беше достатъчна препоръка за младия музикант. Кираджията помоли стария Чихорич да пусне сина си, за да имат за пътуването си до Цариград четвърти сантурист. Леандър веднага се съгласи и така неговото занимание с писане бе прекъснато в самото начало и си остана на първата буква. Впрочем старият кираджия, който дойде да го иска, междувременно се разболя и се наложи да вземат на път един приятел на Леандър, момък от херцеговинскага граница на име Диомидий Субота, за да се попълни бройката на сантуристите.
Кираджиите потеглиха по стария цариградски друм от Белград през Солун до царския град. Видяха Хелеспонт, минаха през Сест и Абидос и се върнаха подир две години, ала по пътя по странен начин загина и единият от останалите двама стари кираджии. Заповяда на камилата да клекне, за да може, скрит зад нея, да се изходи по малка нужда; докато пикаеше, камилата легна върху него и го уби. На следващата година, когато пак потегляха за Цариград, му намериха заместник, ала в деня на тръгването и четвъртият кираджия, последният от старите сантуристи, не се появи в кервана. Когато младежите, които се бяха събрали да заместят кираджиите в свирнята, разбраха, че няма нито един от старите, спогледаха се, хвърлиха инструментите, сякаш се бяха наговорили, и продължиха пътя си като търговци вместо като музиканти.
Опасният път и изгодната търговия между двата свята, Запада и Изтока, Европа и Азия в годините, когато турската сила настъпваше към Виена, си струваха труда и по време на това пътуване Леандър разбра, че е изпълнен с музиката, както и с бащината любов за цял живот и че всичко, което може да се добави към това, ще прелее и ще отиде напразно. И занимавайки се с търговия, никога вече не се върна към сантурата, дори не я взе в ръце, дори не изпита нужда да слуша свирнята й в света, който изяждаше дните си край него. Обикна новия си занаят, обикна странстванията и камилите с техния бавен синкопиран ход, който всъщност прикрива невероятната способност да се изгълта пространството, ловкост и ефикасност, и се опита да им подражава, променяйки своя собствен пулс, своето вътрешно време, своята пъргавина в меки, спокойни и дълги движения. Бързина, облечена в леност — това беше целта му. Понеже знаеше, че това е най-добрият начин да се защити, винаги пазеше в тайна докъде е догоряла свещта му и не казваше нищо за онова, което виждаше предварително зад гърба на вятъра. Тъй като наблюдаваше камилите и се упражняваше години наред, той успя да скрие напълно необикновената си сила, своята дарба, сякаш е порок, съзнавайки, че ловкостта е опасно оръжие, към което хората са подозрителни. И това го пазеше от несполуки. Защото времената бяха тежки и друмищата пълни с окървавени дрехи. Сред търговците Леандър се наслуша на страшни истории за турци главорези, факири на сабята, които пресрещат керваните и вършат нечувани страхотии и срамотии с кираджиите и търговците. Разправяха му, че сабяджията пази като скъпоценност зад гърба си ръката, с която онанира, за да не се преумори, и не прави нищо с нея, а сече само с другата. Напразно Леандър си мислеше, че дяволът не може да убива, че само Бог може да взема живота; въпреки това той се страхуваше, само при мисълта за сабяджия очите му подскачаха по бузите и лицето от страх.