Така кръгът се затвори от непрекъснатата линия между човека, неговата ръка, детската пета, гърдата на жената и нейния поглед, обърнат към човека. Тази линия, която Леандър обхвана с поглед преди пръстта да затрупа иконата, приличаше на единствената буква, която беше научил, на буквата Θ и като я видя, той си помисли:
— Значи допирът все пак е възможен!
После отиде в манастира и се покалугери.
Впрочем това не му беше позволено веднага. Преди всичко защото беше още голобрад. Когато освен това каза, че близките му не принадлежат нито към източното, нито към западното християнство, а изповядват „вярата на дедите“, т. е. че са богомили или патарени открай време, трябваше да се покае няколко години като послушник, преди да бъде приет в братството. През това време се настани в дървена камбанария, пълна с книги. Спеше на навитите въжета, които го жулеха и будеха, когато нощем ветрищата залюляваха камбаните, и слушаше как пияното езеро със страшна сила запраща чакъл в манастирската порта. Ала Леандър вече не изпитваше страх. След онова, което му се случи с Деспина, разказите за главорези и нощни кошмари му изглеждаха като детска игра.
— Никога не е сит, сякаш баща му гладен го е правил — говореха за него монасите, а той си направи недалеч от манастира, на завет, малко гробище на икони, засади цветя, загради го с камъни и му направи врата. Късно вечер палеше светилник на прозореца, за да се закрие от нощта, подостряше пера за монасите преписвачи и им правеше мастило от бъзови зрънца и барут. После плюеше в светилника и в тъмнината мечтаеше за деня, когато ще го приемат в манастира и когато и той ще се научи да пише и да чете книгите, наредени покрай стените на камбанарията, докато не заспи и спи толкова бързо и здраво, че до полунощ да си е отпочинал напълно.
През 1689 г. се покалугери и когато накрая на обреда игуменът му каза: „От днес, сине, твое покривало е името Ириней!“, Леандър чу как започнаха да бият камбаните. Първо забиха в „Свети Наум“ зад езерото, после в техния манастир, в „Богородица Захумска“, после на север в Охрид, първо в „Света София“, след това в „Перивлепти“, в „Свети Климент“ и т. н., докато камбанният звън не обходи езерото и не отекна от другата страна отново със звъна на „Свети Наум“, откъдето започна. В този момент в манастира нахълта прашен и капнал от умора приятелят му Диомидий Субота с вестта, че Скопие е опожарено, в Призрен е умрял австрийският главнокомандващ генерал Пиколомини, чумата е обхванала християнската войска и турските наказателни корпуси неудържимо проникват на север по долината на Вардар и откъм София, подлагайки на огън и меч всичко пред себе си — от селата до манастирите. Диомидий Субота и останалите кираджии изгубили всичката си стока и пари и той само по брада и риза стигнал до Леандър да моли за помощ.
— Всичко ще съсипят, всичко ще съсипят — повтаряше той, като кършеше пръсти и час по час, кръстосвайки ръце, запушваше ушите си, за да не чува камбанния звън. Докато разговаряха, останалите калугери пълнеха чували със скъпоценности, слагаха мандалата на портите, изкарваха лодките и плаващите воденици от залива, а горе, на друма над езерото, се чуваше и виждаше как людете напускат къщята и бягат на север, като гонят стоката — пътем сваляха звънците й и ги запушваха с трева. Веднага след това по езерото се спусна тежък, летлив вятър, пълен с дим и смрад, и Леандър разбра, че селяните палеха всичко, което не можеха да понесат със себе си…
Така Ириней Захумски не изкара нито ден в манастира като монах и неговите уроци по писане бяха отново отложени за по-добри времена. Закачи няколко въдици за расото си, напъха в пазвата жълтиците си, обиколи гробището на иконите, пред гроба на иконата от Пелагония отряза кичур от косите си и уви кръста с тях, както беше виждал в детството си да правят жените, оставяйки отрязаните плитки на гробовете на мъжете си. После даде на Диомидий две жълтици да ги върже и скрие в брадата си и тръгнаха на път.
Още в първите дни на бягството видя, че и сред бежанците се срещат поне два типа хора. Едните бързаха денонощно, без сън и отдих и им се измъкваха непрекъснато, надявайки се да пожънат онова, което отгледат между две нощувки и два огъня. По-късно ги срещаха по друмищата изнемощели, как за две оки вино дават ока восък, неспособни да продължат пътя си. Другите пътуваха по-спокойно, а когато спираха да нощуват, обземаше ги паника, разпитваха за новини от бойното поле, обикаляха бежанските табори или седяха край огньовете и слушаха слепите гуслари. Бягството им вървеше бавно и бързо ги задминаваха всички — онези, които бяха малко и които правеха същото, което правеше и Леандър. На него му беше трудно да наложи на Диомидий Субота своя начин на бягане. Денят, мерен по византийско време, деляха наполовина, по същия начин и нощта; почиваха в полунощ и внимаваха да не вървят нито твърде бързо, за да не настигнат австрийската войска, която, бягайки, плячкосваше, нито твърде бавно, за да не ги настигне татарската предходница на султанската армия. След тях вървеше страхът на изоставащите и този чужд страх гонеше техния страх напред. Подир всички вървяха чумата и гладът, а подир чумата — турците, като опожаряваха, рушаха и подлагаха на сеч всичко, до което стигнеха. Понякога в тази ужасна бъркотия Леандър и Диомидий Субота срещаха край пътя, пълен с бежанци, непомръдващ човек, който беше засадил семе в шепа пръст и дал обет да стои така, докато то не покълне.