— Всичко ще съсипят, всичко ще съсипят! Ако не едните, то другите — повтаряше Диомидий Субота, застанал на един крак и топлейки другия в шепите си. И тогава, една вечер Леандър прекъсна вайкането му.
— Нека и аз да ти кажа нещо, Диомидий. Мисля, че е лудост, задето опожаряваме всичко след себе си; врагът все пак не може да успее всичко да разруши и опожари. Не е мраз, та да скове земята, тъй както ледът сковава рибата. Напротив, колкото повече оставим след себе си и разрушаването му отнеме повече време, толкова по-голяма надежда има, че ще остане нещо от нас и след нас. Затова не трябва да палим и рушим. Напротив, трябва да градим, дори сега. А всички ние сме зидари. Необикновен мрамор ни е даден за градеж — часове и дни, и години, а сънят и виното са нашият хоросан. Тежко на онзи, на когото ръждата изяде дукатите в кесията и нощта — дните му.
Говорейки така, Леандър сам се изненада от онова, което казва, учуди се от гласа си, който стигаше до ушите му отвътре, от гърлото, преди да стигне до Диомидий, и преди всичко от внезапното решение, което като че ли бе съществувало тук, в него, а той до този момент не го бе осъзнал. Имаше чувството, че през цялото време беше вървял по тъмно и усещал пътя с краката си, ала кога в мрачината и нощта заедно с пътя беше минал и по невидим мост под себе си, не знаеше и никога нямаше да разбере. Онова, което беше ясно, бе, че се намира на другия бряг, че просто е взел решение и съобщи това решение и на своя спътник.
— Дойде време да изградим нещо от нашия мрамор, Диомидий, дойде време да се върнем към дюлгерския занаят на прадедите си. Това ще правим отсега нататък. Ще бягаме и бягайки, ще градим. Ако искаш, присъедини се към мен, ако не, върви си с двете жълтици в брадата, нека ти са за из път. Аз от днеска на всеки трети конак ще градя. Все едно какво. Каквото мога.
Диомидий Субота се стресна от това ужасно предложение. Заклинаше приятеля си да не прави грешки сега, когато и безгрешните плащат с главите си.
— Ще те стигне някой, който отдавна е захвърлил канията и върви с гола сабя по света и търси врат като твоя. Друмищата сега са пълни с такива. Да бягаме, докато е време.
Ала Леандър вече не се страхуваше от мъже. Страхуваше се от жените. Тази чудна самоувереност на Леандър, неясна, но подкрепена от жълтиците, които имаше в изобилие, а той не, пречупиха Диомидий Субота. Съгласи се против волята си, като си спомни как по време на кираджийските пътувания Леандър се оправяше добре между две царства и три вери, между езиците, които духат тук колкото и ветровете.
На сутринта Ириней Захумски, както Леандър отскоро се наричаше, нае камила с чисто злато, качи Диомидий върху нея и му даде десет дуката. Изпрати го на три дена път пред себе си към долината на Ибар да извади оттам камъни, да изпече тухли и да приготви темели за строеж. Самият Леандър вървеше подир него пеш, както обикновено.
На третия ден заспа, както си ходеше, и сънува вълни, море и факла далеч в морската шир, до която трябваше да доплува, и когато се сепна, видя, че вълните от съня бяха крачките му, защото крачеше насън. Сабяджията беше пред него.
Стоеше напреки друма, огромен, на кон, чиито копита бяха боядисани от женска боя в червено. Беше гологлав и на темето си вместо перчем имаше чифт разкошни рижи мустаци, добре сресани на път. Когато бежанците се приближиха, защото всички като омагьосани продължаваха да вървят към него — а сред другите и Леандър, — сабяджията изведнъж се плесна по тила, с другата ръка сръчно пое кристалното изкуствено око, което изпадна от главата му, и същевременно влетя между бежанците, които смаяни наблюдаваха това представление, с извадена сабя, сечейки безмилостно. Тогава, като стигна до Леандър, внезапно спря. Пъхна върха на сабята под къдравата и потна брада на своята жертва и започна внимателно, за да не го нарани, но решително да повдига брадата му, така че тилът на Леандър бързо зърна дупето му. В първия момент изглеждаше като че ли търси вързаните в брадата и така скрити жълтици, но скоро стана ясно, че сабяджията се беше загледал във врата му. И тогава свали сабята и му каза: