— Кълна се в Бога, че никога повече…
— След десет минути ще чуете алармен сигнал, мистър Мейсън. След него можете да вдигнете капака. Ако го направите по-рано, рискувате да останете без пръсти.
Саманта вдигна ръка пред устата си, за да не се разсмее на глас.
— Колата ви е паркирана точно пред къщата, в която се намирате, мистър Мейсън. Ключовете са под постелката от дясната страна. Нека ви кажа още нещо, мистър Мейсън: след като смените насраните си панталони и изкарате няколко дни в кабинета си, заобиколен от подлизурките, които ви казват какъв страхотен пич сте; след като носът ви зарасне и отново започнете да харесвате това, което виждате в огледалото, не допускайте грешката да приемете, че всичко, което преживяхте днес, е просто един кошмар, че то не се е случило. Защото ние ще се върнем, мистър Мейсън. Ще се върнем в момента, в който научим, че пак сте направили опит да притеснявате Джули Фредерикс!
20
— Здрасти, Ема.
— Нийл — кимна тя.
— Не ме предупреди, че ще дойдеш с приятел — промърмори домакинът и посочи с брадичка — тоест, ако трябва да бъдем точни, с трите си брадички, към Демарко.
Беше петдесетгодишен дебелак с прошарена руса конска опашка, увиснала под плешивото му теме като козината на краставо коте. Беше облечен в хавайска риза, торбести шорти и сандали. Обиколката на единия му бут беше горе-долу колкото талията на Демарко.
Просторното помещение беше задръстено от компютри, звукозаписна техника и поне дузина апарати с неизвестно за Демарко предназначение. Единственият източник на осветление бяха мониторите. Нийл седеше на стол с колелца, а бутовете му преливаха от двете страни на седалката. По този начин можеше да се придвижва бързо и без усилия сред лабиринта на апаратурата си. В момента, в който млъкваше, пъхваше в устата си лимоненожълт бонбон на клечка.
— Всичко е наред, Нийл — успокои го Ема. — Джо не само е мой приятел, а и клиент.
Демарко реши, че макар и малко уморена, Ема е възвърнала предишното си самочувствие. Вероятно се беше срещнала с мъжа, който притесняваше дъщеря й, и бе успяла да го убеди да я остави на мира.
— Аха, клиент — промърмори дебелият. — Значи той ще плаща сметката.
— Никой нищо няма да плаща, Нийл. Забрави ли Тел Авив?
— Но аз трябва да мисля и за персонала си, Ема.
— Какъв персонал?
Нийл кимна към един чернокож младеж с фланелка на „Уошингтън Уизардс“, който неусетно се беше промъкнал в залата и в момента седеше полускрит зад лаптоп в ъгъла. Косата му, навита на ръждивокафяви масурчета, леко се поклащаше в такт с музиката в слушалките му. Беше толкова погълнат от заниманието си, че изобщо не забелязваше посетителите.
— Персоналът ти не ми харесва, Нийл — поклати глава Ема.
— Аз пък не харесвам начина, по който ми водиш приятели, без да ме предупредиш — засече я дебелият.
Ема мълчаливо кимна в знак на съгласие.
— Исках да кажа, че работата върху този проект отне на мен и на персонала ми повече от трийсет часа, които можех да отделя за разплащане с клиентите си.
— Нали се разбрахме, че Тел Авив е изплатен напълно, Нийл? — погледна го строго Ема.
Дебелият помълча малко, после се усмихна и разкри два реда зъби със странна форма.
— В такъв случай да идем в кабинета ми, там ще ни бъде по-удобно — подхвърли той.
Ема и Демарко тръгнаха след масивните му задни части, прекосиха къс коридор с метална врата и влязоха в помещение, което приличаше на игрална зала за възрастни. Рафтовете край стената бяха отрупани с всевъзможни игри, а към 45-инчовите плазмени телевизори, прикрепени към стената, бяха свързани всякакви компютърни игри като „Нинтендо“ и „Сега“. Обзавеждането завършваше с подредени в една линия маси за билярд и фусбол1, и флипери.
Нийл им посочи креслата с дебела тапицерия пред бюрото, а сам се настани в огромния стол зад него, очевидно правен по поръчка.
— Какво да ви предложа, Ема? — влезе в ролята на домакин той. — Имам бонбони на клечка и шоколадови десерти.
— О, господи! — направи гримаса Ема. — Давай да вършим работа, Нийл.
Дебелият се наведе и вдигна един лаптоп от пода до себе си. Отвори капака, натисна няколко клавиша и промърмори: