— Кое?
— Скъпи ми Винсънт, в един и без това вече объркан случай, има едно нещо в тази касета, което ми се струва особено объркващо. Забеляза ли какво прави той, когато влиза във фоайето за първи път?
— Какво?
— Поглежда към камерата.
— Знаел е, че е там. Живеел е в тази сграда.
— Точно така. — И агентът от ФБР изпадна отново в съзерцателно мълчание.
4.
Кейтлин Кид седеше в шофьорската седалка на нейния джип Тойота RAV4, крепейки сандвича си за закуска от метрото в една ръка и голяма чаша черно кафе в другата. Беше забола нос в списание „Венити Феър“, което лежеше подпряно на волана. Отвън сутрешният натоварен трафик по Уест 79-а стрийт бучеше с вой на клаксони и рев на двигатели в изнервящо остинато1.
Полицейското радио, сложено на таблото, пропука и Кейтлин погледна към него веднага.
— … 2527, обади се на 10–50 на ъгъла на Сто и осемнайсета и Трета…
Интересът й изчезна така бързо, както бързо пламна. Тя отхапа нова хапка от сандвича и прелисти страницата на списанието с върха на свободния си пръст.
Като репортер, отразяващ престъпленията в Манхатън, Кейтлин трябваше да прекарва много време в колата си. Престъпленията често се случваха на отдалечени ъгълчета на острова и ако човек познаваше пътя наоколо, можеше да избегне с колата си надземната част на метрото или воя на такситата. А радиото на полицейски честоти й помагаше в това да е сигурна, че е на пътя на най-интересните истории. Една голяма сензация — на това се надяваше тя. Една наистина голяма журналистическа сензация.
На седалката до нея клетъчният й телефон се обади. Тя го взе и го прилепи между брадичката и рамото си, изпълнявайки тройно жонглиране, включващо сандвич, телефон и кафе.
— Кид.
— Кейтлин, къде си?
Тя позна гласа. Лари Басингтън, писач на некролози в „Уест Сайдър“, ежедневно излизащ таблоид, в който те двамата работеха. Вечно се натъкваше на нея. Беше се съгласила да му позволи да й купи обяда, главно защото беше малко притеснена с финансите, а пари щеше да получи едва в края на седмицата.
— На терена — каза Кид.
— Толкова рано?
— Получавам най-страхотните обаждания на разсъмване. Точно тогава откриват труповете.
— Не знам защо толкова се натягаш — „Уест Сайдър“ не ти е „Дейли Нюз“. Хей, не забравяй…
— Изчакай една секунда. — Кид отново насочи вниманието си към полицейското радио.
— … Управлението до 3133, докладва за 10–53 на Бродуей 1579, моля отговорете.
— 3133 до Управлението, 10-4…
Тя го изключи и се върна на телефона.
— Извинявай. Какво казваше?
— Казвах да не забравиш за срещата ни.
— Това не е среща. Обяд е.
— Позволи ми да си помечтая, окей? Къде искаш да отидем?
— Ти черпиш, ти ще решиш.
Пауза.
— Какво ще кажеш за виетнамския на Трийсет и втора?
— Ъ-ъ-ъ, не, благодаря. Ядох там вчера и съжалявах цял следобед.
— Добре, ами в „Алфредос“?
Кид отново се заслуша в полицейското радио.
— … Съобщение, съобщение, тук 7477, относно убийство 10–29, обърнете внимание, че жертвата Смитбак, Уилям, е в момента на път за Патологията за аутопсия. Шефът напусна местопрестъплението.
— 10–4, 7477…
Тя едва не изпусна кафето си.
— По дяволите! Чу ли това?
— Какво да съм чул?
— Предава се по полицейския радиоканал. Имало е убийство. А аз познавам жертвата — Бил Смитбак. Това е онзи тип, който пише за „Таймс“ — срещнах го на конференцията на журналистите в Колумбия миналия месец.
— Откъде знаеш, че е същият?
— Колко души от тези, които познаваш, са с името Смитбак? Виж, Лари, трябва да тръгвам…
— Гледай ти, жалко за него. Ами сега… за обяда…
— По дяволите обяда. — Тя побутна телефона да го затвори с брадичка, остави го да падне в скута й и запали двигателя. Маруля, домати, зелена чушка и бъркани яйца се разлетяха, когато натисна амбреажа и се включи в трафика.
Беше работа за пет минути да стигне до Уест Енд авеню и Деветдесет и втора. Кейтлин беше експерт по градско движение и Тойотата й беше достатъчно очукана и с достатъчно драскотини, за да се притеснява, че една повече или по-малко има значение. Тя насочи колата точно срещу един пожарен кран — с малко късмет щеше да получи историята си и да си тръгне преди пътните ченгета да забележат нарушението. Ако пък не станеше, какво толкова, по дяволите, дължеше за глоби повече, отколкото струваше колата й.
Тя тръгна бързо надолу към пряката, като извади в движение дигитален магнетофон от джоба си. Отстрани на Уест Енд авеню 666 се виждаха паркирани в две редици патрулни коли, един Краун Вик без опознавателни знаци и линейка. Една кола на моргата току-що потегли. Две униформени ченгета стояха на горното стъпало пред входа на сградата, пропускайки вътре само живеещите тук, но на тротоара се бяха скупчили група любопитни и разговаряха шепнешком. Лицата им бяха притеснени и изопнати, сякаш — отбеляза наум иронично Кид — бяха видели призрак.