Той нададе яростен крясък, втурна се към нея и размаха палката.
— Не! — изпищя тя. — Това съм аз, Нора!
Движението му бе тромаво и тя успя да го избегне, като заднишком се оттегли в дневната. Той я последва като се поклащаше напред и надигна отново палката. Отблизо очите му изглеждаха белезникави, замъглени, повърхността им бе суха и сбръчкана. Напуканите устни се разтегнаха, дъхът беше отвратителен, примесен с острия мирис на формалин и метилов алкохол.
Ннннннннгггггхххааааааааа!
Тя продължи да отстъпва назад. Смитбак се приведе към нея, свободната му ръка се протегна напред, пръстите се гърчеха от спазми. Приближаваше все повече.
Нора направи поредна крачка назад в дневната и усети как лопатките на гърба й се опряха в стената. Изглеждаше сякаш чудовището я заплашва и умолява едновременно — лявата му ръка се протягаше към нея, а дясната бе надигнала палката, готова да нанесе удар. Съществото изправи глава, разкривайки врата си, изпъстрен с големи прорези, явно направени с тел. Кожата изглеждаше сива и мъртва.
Ннннннннгггггхххааааааааа!
— Не — прошепна тя дрезгаво. — Не. Не се приближавай.
Ръката се люшна напред, трепереща, докосна косите й, погали я. Мирисът на смърт я обгърна.
— Не! — изграчи Нора. — Моля те.
Устата се отвори и я облъхна с отвратителна смрад.
— Махни се! — изпищя тя.
Треперещата ръка плъзна мръсен пръст по шията й и се спря на устните, погали и тях. Тя се притисна отчаяно в стената.
Ннннгах… Ннннгах… Ннннгах… Чудовището започна да се задъхва, докато конвулсивно потръпващият пръст докосваше устните й. После пръстът се плъзна към вътрешността на устата й.
Тя се задави и извърна рязко глава.
— Не…
По вратата се разнесе думкане. Виковете й явно бяха довели някого.
— Нора! — долетя приглушен глас. — Хей, добре ли си? Нора!
Сякаш в отговор на това готовата за удар ръка се разтресе.
Ннннга! Ннннга! Ннннга! Тежкото дишане премина в настойчиво гъргорене.
Нора стоеше парализирана, безмълвна, обладана от всепоглъщащ ужас.
Дясната ръка се свлече с едно рязко движение, палката се стовари върху черепа й — и светът потъна в мрак.
40.
Д’Агоста седеше на пасажерската седалка в полицейската кола, мрачното настроение, което го бе обхванало, отказваше да се разсее. Дори по-скоро се задълбочаваше с приближаването към Вилата. Поне не се налагаше да седи отзад с дразнещия френски креол, или какъвто там беше, по дяволите. Той погледна към него крадешком в огледалото за обратно виждане, стиснал неодобрително устни. Седеше си спокойно, разположен на седалката, с вид на портиер от Горен Ийст Сайд, облечен в този фрак.
Шофьорът спря полицейската кола там, където Индиан роуд завиваше към 214-та, ванът с криминалисти, който ги следваше, прогърмя и спря зад тях. Д’Агоста погледна часовника си: три и половина. Шофьорът излезе, вдигна капака на багажника и Д’Агоста скочи на земята, измъкна грамадните клещи-резачи и щракна катинара, оставяйки веригата да падне на земята. Постоя известно време, загледан в краката си, после върна резача обратно в багажника, затвори го с трясък и седна отново в колата.
— Мръсници — произнесе той гласно, без да адресира към някого думите си.
Шофьорът натисна педала на газта и гумите изскърцаха при потеглянето на колата.
— Хей, водача — наведе се напред Бертен, — внимавай как караш, ако обичаш.
Мъжът — детектив Перес от отдел „Убийства“ — завъртя очи.
Те спряха отново до оградата от мрежа и желязната врата и Д’Агоста изпита огромно удоволствие, когато сряза катинара и го хвърли сред дърветата. След това, за да се увери, че работата е свършена както трябва, преряза двете панти, блъсна вратата и изхвърли двете парчета далеч от пътя. Върна се в колата леко задъхан.
— Пътят е обществен — обяви той, отново безадресно.
Ново изскърцване на гуми и пътниците политнаха назад. Колата се изкачи, после слезе надолу и прекоси тъмна здрачна гора, докато накрая излезе до една суха нива. Вилата се виждаше напред, окъпана в ясната светлина на есенния следобед. Въпреки слънцето тя изглеждаше тъмна и уродлива, обвита в сянка: безразборно струпани кули и покриви, като в някакво кошмарно село на доктор Сойс26. Цялата конструкция беше нараствала около грамадна, полукаменна, полудървена църква, невероятно стара. Предната част бе заобиколена от висока ограда от колове, в която имаше една-единствена дъбова врата, обкована с железни ленти.