Пендъргаст измъкна конеца и го огледа, подуши черепа, взе малко количество от прашеца и го разтърка между палеца и показалеца си.
— Арсеник. Устата е била пълна с него, а устните — зашити.
— Исусе. Що за самоубийство да се удушиш с нож в гърба и да напълниш устата си с арсеник? Според мен хората, които са го погребали, би трябвало да забележат.
— Първоначално тялото не е било погребано така. Никой не погребва мъртвец с лицето надолу. След като близките заровили тялото, някой друг — тези, които вероятно, хм, са „реанимирали“ трупа — са се върнали, изкопали са го и са го подредили по този специален начин.
— Но защо?
— Достатъчно често срещана церемония в оби. За да го убият втори път.
— За какво, по дяволите?
— За да са сигурни, че е много, много мъртъв. — Пендъргаст се изправи. — Както ти вече забеляза, Винсънт, това не е било самоубийство. Нито пък нещастен случай. Всъщност, след като е бил убит дважди, вторият път с арсеник и нож в гърба, изобщо не може да има съмнение. След първоначалното погребение този мъж е бил изровен — изровен с определена цел — и когато тази цел е била осъществена, заровен отново с лицето надолу. Това е виновникът — „съживеният труп“ на „Ню Йорк Сън“ — за убийствата в Инууд Хил през 1901-а година.
— Казваш, че от Вилата са го отвлекли или вербували, превърнали са го в зомби, накарали са го да убие онзи архитект по дизайна и комисаря по парковете — и всичко това, за да не бъде разрушена църквата им?
Пендъргаст махна с ръка към трупа.
— Ecce signum32.
44.
Д’Агоста отпи една глътка кафе и потръпна. Това бе петото му кафе за деня, а още нямаше пладне. Разходите за напитки в Старбъкс бяха станали разорителни и така той се бе върнал към черния катран, произвеждан от древната кафе машина в стаята за почивка в дъното на коридора. Докато сърбаше, погледна към Пендъргаст, който седеше в ъгъла, потънал в мисли, събрал върховете на пръстите си.
Внезапно до слуха му достигна раздразнен глас откъм коридора — някой искаше да се срещне с него. Звучеше познато, но Д’Агоста не можа веднага да се сети. Той стана и надникна през вратата. Един мъж в кадифено сако спореше с една от секретарките.
Секретарката вдигна поглед и го видя.
— Лейтенант, казвам на този господин, че трябва да предаде съобщението си на сержанта.
Мъжът се обърна.
— Ето ви и вас!
Това беше онзи продуцент на филми, Естебан. С превръзка на челото.
— Сър — каза секретарката, — трябва да си запишете час за среща с лейтенанта…
Д’Агоста му махна с ръка.
— Шели, ще разговарям с господина. Благодаря.
Д’Агоста се върна в офиса си и Естебан го последва. Когато забеляза Пендъргаст, седящ мълчаливо в ъгъла, той се намръщи; при първата им среща в имението на Естебан в Лонг Айлънд между двамата мъже бяха прехвърчали искри.
Д’Агоста седна уморено зад бюрото си, а мъжът се разположи на стола срещу него. Имаше нещо в този човек, което Д’Агоста не харесваше. И главното — мъжът беше самодоволен фукльо.
— Какво е това? — попита Д’Агоста и посочи превръзката му.
— Нападнаха ме — каза Естебан. — Вижте! Нападнаха ме с нож!
— Подадохте ли оплакване в полицията?
— Какво, по дяволите, си мислите, че правя сега?
— Господин Естебан, аз работя в отдел „Убийства“. Ще ви изпратя при друг разследващ полицай…
— Това е опит за убийство, не е ли така? Бях нападнат от зомби.
Д’Агоста спря. Пендъргаст бавно вдигна глава.
— Извинете ме… зомби ли казахте? — попита Д’Агоста.
— Точно това казах. Или някой, който се държеше като зомби.
Д’Агоста вдигна ръка и натисна интеркома.
— Шели? Изпрати ми веднага един разследващ полицай, за да снеме свидетелски показания.
— Разбира се, лейтенант.
Мъжът се опита да говори отново, но Д’Агоста го възпря с ръка. След минута влезе един полицай с дигитален микрофон и Д’Агоста му кимна да седне на свободния стол. Той включи микрофона, след което Д’Агоста се обърна към Естебан:
— Добре, господин Естебан. Нека чуем историята ви.
— Снощи останах до късно да работя в офиса си.
— Адрес?
— Трийсет и трета и Западна Трийсет и пета улица №5, близо до Конгресния център „Джейвитс“. Излязох към един след полунощ. Този район на града е напълно безлюден през нощта и аз тръгнах на изток по трийсет и пета, когато осъзнах, че някой върви след мен. Обърнах се и видях някакъв скитник, пиян или може би дрогиран, облечен в дрипи, да залита. Не му обърнах особено внимание. Точно преди да стигна ъгъла на Десето авеню, го чух да тича след мен. Извърнах се и той ме удари по главата с един нож. Беше само страничен удар, слава богу. Човекът — или човекоподобното нещо — се опита да ме прободе отново с ножа. Но аз се поддържам в добра форма, освен това бях боксьор в колежа, така че парирах удара и го ударих аз. Силно. Той ми налетя пак, но този път бях готов и го прострях на земята. Той се изправи, грабна ножа и, залитайки, изчезна в нощта.