— Едно цяло селище в Манхатън не може да се приравнява до септична система.
Гласът на Уортик ставаше неравен, когато се ядоса, а по шията му избиваха червени петна.
— Септична система или цяло село — изграчи той — принципът е един и същ! Ако собственикът не възрази или не забележи, а вие използвате имота открито, тогава наистинапридобивате законови права. Приема се, че собствеността е била изоставена — не много различно от закона в корабоплаването за спасяване на имуществото при корабокрушение.
— Значи ми казвате, че градската управа никога не се е противопоставила на Вилата.
Мълчание.
— Ами, не знам.
— А може би са се противопоставили? Може би в някоя папка писмата си стоят? Обзалагам се…
Д’Агоста млъкна, когато една облечена в черно фигура се плъзна в стаята.
— Кой сте вие? — Гласът на Уортик прозвуча високо и тревожно. Д’Агоста трябваше да признае, че Пендъргаст имаше по-скоро смущаващо присъствие, когато човек го видеше за първи път — целият в черно и бяло, с кожа толкова бледа, че почти изглеждаше мъртъв, сребристите му очи бяха като току-що изсечени монети.
— Специален агент Пендъргаст, Федерално Бюро за Разследване, сър. — Пендъргаст се поклони леко. Бръкна в джоба на сакото си и извади кафяв плик, който сложи на бюрото и отвори. Вътре имаше фотокопия на стари писма върху бланки на Ню Йорк сити.
— Какво е това? — присви очи Уортик.
— Писмата. — Той се обърна към Д’Агоста. — Винсънт, моля те да простиш закъснението ми.
— Писма? — Уортик се намръщи.
— Писмата, в които жителите на града са изказвали неодобрението си от Вилата. Започват от 1864-та година.
— Откъде ги взехте?
— Имам изследовател в библиотеката. Отличен колега, силно ви го препоръчвам.
— Така-а — поклати глава Д’Агоста. — Значи ги намери. Никакви права за придобиване по давност и всякакви други глупости.
Петната по шията на Уортик се зачервиха още повече.
— Лейтенант, няма да започне процедура по изгонване срещу тези хора само защото вие и този агент на ФБР искате да го направите. Подозирам, че този ваш кръстоносен поход може да има нещо общо с определени религиозни практики, които намирате за осъдителни. Но тук изниква въпросът за религиозните свободи, също така.
— Свобода на религиите — да измъчват и да убиват животни… или още по-лошо? — изгледа го Д’Агоста с присвити очи. — Да бият полицай при изпълнение на дълга му? Да нарушават реда и спокойствието в квартала?
— Трябва да има съответна процедура.
— Разбира се — намеси се Пендъргаст спокойно. — Съответна процедура. И точно тук трябва да се намеси вашият офис — да възбуди съответната процедура. Именно по тази причина сме тук, за да ви предложим да го направите по възможно най-бързия начин.
— Този вид решения изискват дълго и внимателно проучване. Нужни са юридически консултации, събрания и проучване на документацията. Не може да се направи за една нощ.
— Само ако имахме времето, скъпи ми господин Уортик! Общественото мнение се движи срещу нас, дори докато говорим. Видяхте ли вестниците тази сутрин?
Червенината изби по цялото лице на Уортик и той започна да се поти. Изправи се в целия си скромен сто и шестдесетсантиметров ръст.
— Както казах, ще проучим проблема — повтори той, като ги избутваше към вратата.
По пътя надолу в асансьора, пълен със сънливи чиновници в сиви костюми, Пендъргаст се обърна към Д’Агоста:
— Колко прелестно, скъпи ми Винсънт, е да се види нюйоркската бюрокрация, бликаща от енергия и в действие.
38.
Чакалнята на Терминал 8 на летище „Кенеди“ се намираше в основата на широка площадка за асансьори. Пендъргаст и Д’Агоста стояха заедно с шумна група внушителни мъже в черни костюми, държащи малки табелки с изписани върху тях имена.
— Кажи ми отново — каза Д’Агоста. — Кой е този тип? И какво прави тук?
— Мосю Бертен. Беше ни домашен учител, когато бяхме малки.
— Ние?Искаш да кажеш, ти и…
— Да. На мен и на брат ми. Мосю Бертен ни преподаваше зоология и естествена история. Бях заинтригуван от него — той беше очарователен и харизматичен човек. За съжаление, трябваше да напусне семейството.
— Какво се случи?
— Пожарът.
— Пожар? Искаш да кажеш, когато къщата ви е изгоряла? Да не би да е имал нещо общо с това?
Настъпи внезапна, хладна тишина.
— Та значи специалността на този човек е… зоология? А ти го викаш да дойде във връзка със случай на убийство? Пропускам ли нещо?
— По времето, когато мосю Бертен беше нает да ни преподава естествена история, той беше изключително добре осведомен за местните обичаи и легенди: вуду, оби и правене на магии.
— Очевидно ви е научил на повече от това да правите дисекция на жаба.
— Предпочитам да не мисля за миналото. Фактът е, че мосю Бертен знае по въпроса повече от всеки друг жив човек. Ето защо го помолих да долети тук от Луизиана.
— Наистина ли мислиш, че е замесено вуду?
— А ти не мислиш ли? — Пендъргаст обърна сребристите си очи към Д’Агоста.
— Мисля, че някакъв задник се опитва да ни накара да мислим, че е замесено вуду.
— Има ли разлика? Ах. Ето го.
Д’Агоста се обърна и трепна. Към тях вървеше слаб мъж, облечен във фрак. Кожата му беше почти толкова бледа, колкото тази на Пендъргаст, и носеше увиснала широкопола бяла шапка. На тежка златна верижка около врата му се поклащаше нещо с вид на спаружена глава. В едната си ръка държеше стара пътна чанта; с другата почукваше с масивна, резбована пръчка пред себе си. Не беше подходящо да се нарече пръчка, реши Д’Агоста; повече приличаше на бастун.А тоягабеше дори още по-добре. Мъжът приличаше на някакъв лечител от пътуващо медицинско шоу или на някой от лудите, които се разхождат из летището, защото вътре е по-топло, отколкото навън. Дори на място като Ню Йорк сити, където хората са виждали какво ли не, този чудак привличаше доста погледи. Беше придружен от един носач, който слезе с обезпокоителен брой куфари.
— Алойзиъс! — Мъжът изтича на подобните си на птичи крака и целуна Пендъргаст по двете бузи по френски маниер. — Qelle plaisir 21! Изобщо не си остарял.
Той се обърна към Д’Агоста, като го изгледа отдолу догоре с острите си черни очи.
— Кой е този човек?
— Аз съм лейтенант Д’Агоста. — Той подаде ръка, но тя беше игнорирана.
Мъжът върна вниманието си към Пендъргаст.
— Полицай?
— Аз също съм полицай, maitre 22.
— Пендъргаст изглеждаше развеселен от раздразнението на дребния си приятел.
— Пфу! — Бялата шапка се вдигна и изплющя долу с пренебрежително неодобрение. В ръката на Бертен се появи пакет малки тънки цигари, той измъкна една и я постави в седефено цигаре.
— Съжалявам, maitre, но тук не се пуши.
— Варвари. — Бертен въпреки всичко пъхна цигарето в устата си, без да запали. — Покажете ми колата.
Те излязоха и отидоха до тротоара, където Проктър ги чакаше.
— Какво е това, Ролс Ройс? Колко просташко!
Докато носачът товареше куфарите в багажника, Д’Агоста се смая, когато видя, че Пендъргаст се плъзва отпред до шофьора, оставяйки го да сподели задната седалка с Бертен. След като влезе, мъжът веднага извади златна запалка и запали цигарата.
— Извинете — имате ли нещо против? — каза Д’Агоста.
Мъжът обърна ясните си черни очи към него.
— Имам. — Той вдиша дълбоко и затвори прозореца, като хвърли подозрителен поглед на Д’Агоста, след което издиша тънка струйка дим през свитите си устни. После се наведе напред. — Алойзиъс, трябва да ти кажа, че обмислих информацията, която ми даде. Снимките, които ми изпрати на намерените амулети на сцената на престъплението — те са mal, tres mal 23! Куклата от пера и испански мъх; иглите, увити в черна прежда; името, изписано върху пергамента; и онзи прах — селитра, предполагам?