— Майка му каза, че не употребява.
— Абе, майка му — сви рамене Жюстен.
— Не сте прав, лейтенант. На майките трябва да се вярва.
Веранк се разхождаше малко встрани, като сегиз-тогиз хвърляше заинтригуван поглед към Ретанкур, която наистина спеше дълбоко. От време на време си говореше сам.
— Данглар, опитайте се да чуете какво си мърмори Новия.
Майорът небрежно се доближи до Новия, после се върни при комисаря.
— Наистина ли искате да знаете?
— Това ще ни поразсъни, сигурен съм.
— Ами Новия си мърмори подходящи за случая стихове. Започвате „О, земьо“.
— И после? — попита Адамсберг, леко обезсърчен.
И тъй нататък, не запомних всичко. Не знам от кого са.
— Нормално, от него са. Той измисля стихове, както диша.
— Странно — каза Данглар, смръщвайки високото си чело.
— Семейна черта било, като всичко странно. Кажете ми пак стиха, капитане.
— Не е кой знае какво.
— Обаче има рима. Освен това има и смисъл. Кажете ми го пак.
Адамсберг внимателно изслуша стиха, после стана.
— Прав е. Земята знае, а ние не знаем. Не сме способни да чуем, в това ни е проблемът.
Комисарят отиде до открития гроб, Данглар и Жюстен го последваха.
— И ако съществува звук, който да се чуе, а ние не го чуваме, значи сме глухи. Не земята е няма, а ние не я чуваме. Така че ни трябва специалист, преводач, човек, който да чува песента на земята.
— Който се нарича как? — неспокойно попита Жюстен.
— Археолог — отвърна Адамсберг и извади телефона си.
— Разполагате ли с такъв?
— Разполагам — потвърди Адамсберг, докато набираше номера. — Отличен специалист по…
Комисарят замълча, търсейки думата.
— По нетрайните следи — довърши Данглар.
— Именно. Няма по-добър от него.
Слушалката вдигна старият Вандуслер5, бивше ченге, цинично и пенсионирано. Адамсберг го запозна накратко със ситуацията.
— Блокиран, приклещен, в пълна безизходица, доколкото разбирам — изсмя се Вандуслер. — Да не би да сте победен?
— Не, Вандуслер, след като ви се обаждам. Не се занасяйте с мен, нямам време.
— Много добре. Кой ви трябва? Марк?
— Не, специалистът по праистория.
— Той е в мазето, погълнат от своя кремък.
— Кажете му да дойде моментално на гробището в Монруж. Спешно е.
— Като се има предвид, че се е спуснал на дълбочина 12000 години преди Христа, едва ли има закъде да бърза. Нищо не може да раздели Матиас и кремъка.
— Аз мога, Вандуслер, да му се не знае! Ако не ми помогнете, ще направите страхотен подарък на Отдела за борба с наркотиците.
— А, това вече е друго. Изпращам ви го.
XVI
— Какво очакваме от него? — попита Жюстен, който си топлеше ръцете с чаша кафе в колибата на пазача.
— Каквото каза Новия. Да изтръгне тайната от земята. Дванайсетостъпният ви ямб си има своите предимства, Веранк.
Дневният пазач любопитно изгледа Веранк.
— Той измисля стихове — обясни Адамсберг.
— В такъв ден?
— Особено в такъв ден.
— Хубаво — сговорчиво каза пазачът. — Тя, поезията, май само усложнява нещата. Обаче като ги усложни, може би ги прави по-разбираеми. А като станат по-разбираеми, се опростяват. В крайна сметка.
— Ами да — изненадано каза Веранк.
Ретанкур се бе присъединила към тях — изглеждаше отпочинала. Комисарят я събуди, като просто постави пръст на рамото й, така както натискаме бутон. Сега тя гледаше през прозореца на колибата към недооблечения рус колос, който пресичаше улицата — косите му стигаха до раменете, а панталонът му бе вързан с канапче.
— Ето го нашия преводач — каза Адамсберг. — Трябва да знаете, че често се усмихва, макар да не е ясно защо.
Пет минути по-късно Матиас коленичи до гроба и се зае да оглежда почвата. Адамсберг направи знак на групата да пази тишина. Земята не говори високо, човек трябва да се вслушва.