— Боята за обувки се усеща като непромокаема материя, като предпазен филм.
— Каква е на цвят?
— Синя. Което също води към жена. Обувките от синя кожа обикновено се съчетават с костюм в същия цвят, разпространен в някои професии — в авиацията, администрацията, болниците, религиозното обучение… Списъкът не свършва дотук.
Колкото повече информация струпваше патоложката на масата, толкова по-мрачен изглеждаше Адамсберг. Ариан имаше чувството, че физиономията му се променя пред очите й — носът му ставаше по-извит, бузите му — по-хлътнали. Нищо не бе видяла, нищо не бе разбрала преди двайсет и три години. Не бе видяла мъжа, който преминаваше край нея, не бе видяла, че е красив, че би могла да го спре и да го притисне в обятията си в хавърското пристанище. Сега пристанището беше далеч и бе твърде късно.
— Нещо не ти ли харесва? — попита тя, изоставяйки професионалния тон. — Искаш ли десерт?
— Защо не? — отвърна той. — Избери и заради мен.
Адамсберг изгълта един пай, без да разбере дали е ябълков или сливов, без да е наясно дали ще преспи с Ариан довечера, без да си спомни къде всъщност е тикнал ключовете от колата на връщане от Нормандия.
— Не мисля, че са окачени в кухнята — каза той накрая и изплю една костилка.
Сливов, реши той.
— Това ли те притеснява?
— Не, Ариан. Сянката ме притеснява. Спомняш ли си старата медицинска сестра с трийсет и трите жертви?
— Дисоциираната?
— Да. Знаеш ли какво е станало с нея?
— Естествено, няколко пъти съм я посещавала. Лежи в затвора във Фрайбург. Кротка като агънце, превърнала се в окончателна Алфа.
— В Омега, Ариан. Убила е един пазач.
— Господи! Кога?
— Преди десет месеца. И е избягала.
Патоложката напълни чашата си с вино наполовина и я обърна, без да я разнообразява с вода.
— Отговори ми на един въпрос — каза тя. — Ти ли я откри? Сам?
— Да.
— Ако не беше ти, щеше да е още на свобода?
— Да.
— Тя знае ли това? Разбрала ли го е?
— Мисля, че да.
— Как я откри?
— По миризмата. Използваше релаксол, един еликсир от камфор и портокалова есенция, който си слагаше на тила и слепоочията.
— В такъв случай, пази се, Жан-Батист. Защото за нея ти си човекът, пробил стената, за която Алфа не трябва да подозира за нищо на света. Ти си този, който знае, ти трябва да изчезнеш.
— Защо? — попита Адамсберг и отпи от чашата на Ариан.
— За да може да стане Алфа на някое друго място и да започне нов живот. Ти си заплаха за цялата й постройка. Може би те издирва.
— Сянката.
— Мисля, че сянката идва от теб, че нещо у теб се опитва да се освободи.
Адамсберг срещна интелигентния поглед на лекарката и пред очите му се появи квебекската пътека6. Навлажни пръста си и го завъртя по ръба на чашата.
— Пазачът на гробището в Монруж също я е виждал. Сянката е минала оттам няколко дни преди счупването на плочата. Не е вървяла нормално.
— Защо скърцаш с пръст по чашата?
— За да не се разкрещя.
— Тогава по-добре крещи. Мислиш за медицинската сестра ли? За Диала и Сламката?
— Описваш ми възрастна убийца със спринцовка, която разбира от медицина и е възможно да има дисоциирано съзнание. Доста съвпадения.
— Които може да не означават нищо. Спомняш ли си ръста на медицинската сестра?
— Не съвсем.
— Обувките й?
— Не.
— Провери, преди да скърцаш по чашите. Това, че е избягала, не означава, че е навсякъде. Не забравяй, че си има специалност — убива стари хора в леглата им. Не разравя гробове, не коли бабаити в Шапел. Това не й е присъщо.
Адамсберг кимна, стабилната логика на патоложката разсейваше захлупилата го мъгла. Сянката не можеше да е навсякъде — във Фрайбург, Шапел, Монруж, в дома му. Май беше основно в главата му.
— Права си — каза.
— Задоволи се да работиш като мравка, стъпка по стъпка. Ваксата, обувките, описанието, което направих, евентуалните свидетели, които са я видели с Диала или Сламката.
— Всъщност ме съветваш да работя логично.
— Да. Знаеш ли друг начин?
— Знам само друг начин.
Ариан предложи на Адамсберг да го закара до тях и комисарят прие. Возенето в кола щеше да му позволи да реши все още висящия еротичен въпрос. Когато пристигнаха, той спеше и бе напълно забравил и Сянката, и патоложката, и гроба на Елизабет. Права на тротоара, Ариан държеше вратата отворена и леко разтърсваше рамото му. Бе оставила мотора запален — знак, че нямаше какво да се решава. Като се прибра, Адамсберг мина през кухнята, за да провери дали ключовете му висят на стената. Не висяха.