— Едва ли го мислят, но си задават въпроси. Дали са убити чрез действие, или чрез мисъл. Дайте да минем през гробището, преди да си тръгнем.
— Какво ще търсим там?
— Ще се опитаме да разберем какво е направила Сянката на Освалд. Обещах на младежа да се заема с нея. Обаче Робер не говореше за Сянка, а за „нещо“, а Ерманс каза, че правела мръсотии на гробището. Или пък ще пробваме друго.
— Какво?
— Да разберем защо ме доведоха тук.
— Ако не бях взел колата — възрази Веранк, — нямаше да сте тук.
— Знам, лейтенант. Просто усещане.
Сянка, помисли Веранк.
— Изглежда, че Освалд е подарил кученце на сестра си — каза той. — И че то е умряло.
Адамсберг крачеше по затревените алеи на малкото гробище с по един комплект еленски рога във всяка ръка. Веранк му бе предложил да му помогне, като носи единия, но Робер бе уточнил, че не бива да се разделят. Адамсберг обиколи гробището, като внимаваше да не ги удря в надгробните плочи. Гробището беше бедно, зле поддържано, под чакъла бе израснала трева. Тук не всички имаха пари за плоча и имаше много гробове само с дървен кръст с името на покойника, изписано с бели букви. Върху гробовете на двамата съпрузи на Ерманс бяха положени тънки варовикови плочи, вече посивели и без цветя. Комисарят искаше да си тръгне, но, кой знае защо, се бавеше, подложил тила си на слабите лъчи на слънцето.
— Къде е видял силуета Гратиен? — попита Веранк.
— Ей там — посочи Адамсберг.
— Какво точно търсим?
— Не знам.
Веранк кимна, без да прояви раздразнение. Освен когато говореше за долината на Гав, лейтенантът не се дразнеше лесно и не губеше търпение току-така. Този отдалечен братовчед приличаше малко на комисаря по това, че със спокойна ведрост приемаше невероятното или трудното. И Веранк протягаше врат към леката топлина и се изкушаваше да постои възможно повече във влажната трева. Адамсберг тръгна да заобикаля малката църква, вглъбен в светлината на пролетта, която по детски се фукаше, като озаряваше до блясък плочите по покрива и влажния мрамор.
— Господин комисар — повика го Веранк.
Адамсберг се върна, без да бърза. Светлината се забавляваше с рижите оттенъци в косата на Веранк. Ако тази шарения не беше последствие от физическо страдание, Адамсберг би казал, че си я бива. Хубост, произлязла от злото.
— Не знаем какво търсим — каза Веранк, посочвайки един гроб, — но и тази жена там не е имала късмет. Починала е на трийсет и осем години, като Елизабет Шател.
Адамсберг огледа гроба, все още неулегнала четириъгълна купчина пръст, която очакваше плочата си. Започваше постепенно да разбира лейтенанта и да си дава сметка, че не го вика без причина.
— Чувате ли песента на земята? — попита Веранк. — И разбирате ли какво се казва в нея?
— Ако говорите за тревата върху гроба, виждам я. Виждам къси стъбла, виждам и дълги стъбла.
— Можем да си представим, но само ако искаме да си представим нещо, че късите стъбла са пораснали по-късно.
Двамата мъже замълчаха, питайки се дали искат или не искат да си представят нещо.
— Чакат ни в Париж — каза Веранк като на себе си.
— Можем да си представим — подхвана Адамсберг, — че тревата откъм горния край на гроба е засадена по-късно и затова стъблата й са по-къси. Образува нещо като кръг, а тази жена е нормандка, като Елизабет.
— Но ако си прекараме живота в обикаляне на гробища, сигурно ще открием милиарди стръкове трева с различна дължина.
— Сигурно. Но нищо не пречи да проверим дали под късите треви има трап, нали така?
— По-добре да разберем веднага — каза Адамсберг и остави еленските рога на земята. — Ще предупредя Данглар, че ще се забавим.
XXV
Котаракът се разхождаше из Бригадата, преминавайки от коляно на коляно, от бюро на сержант към стол на лейтенант, така както човек прекосява река, стъпвайки по камъните, без да си мокри краката. В началото на живота си, когато бе не по-голям от юмрук, бе последвал Камий по улицата7, после попадна под крилото на Адриен Данглар, който се видя принуден да го прибере в Бригадата. Защото котаракът се оказа неспособен да се оправя сам и напълно лишен от онази леко презрителна самостоятелност, придаваща величие на котешкия род. Макар и пълноценен мъжкар, той бе въплъщение на зависимостта и на постоянния сън. Пухчо, както го нарече Данглар, когато го приюти, бе пълна противоположност на животно тотем, подходящо за бригада от ченгета. Членовете на екипа се сменяха, за да се грижат за тази маса от козина, мекота и плахост, която изискваше да бъде придружавана, когато се хранеше, пиеше или пикаеше. А и си имаше предпочитания, като Ретанкур определено заемаше първото място. Пухчо прекарваше повечето време на две крачки от бюрото й, проснат върху хладния капак на една от копирните машини, която вече никой не можеше да използва, без да изкара акъла на животното. В отсъствието на любимата жена Пухчо се ориентираше към Данглар, после неизменно, без да променя реда, към Жюстен, Фроаси и — чудна работа — Ноел.