Дмитрий Биленкин
Във всички галактики
Отдясно склонът беше ослепително бял, а отляво — непроницаемо черен. Те вървяха по дъното на прохода, по самата граница между светлината и мрака, между жегата и студа, но не долавяха разликата в двете крайности. Светлината беше безжалостно неподвижна, тъмнината — също; жестоката голота на камъка царуваше и там, и тук; едно и също мрачно небе се плъзгаше над всъдехода, повтаряйки завоите на прохода. Даже камъните не тракаха под гъсениците както на Земята, а някак по-рязко и по-грубо. Липсата на въздух лишаваше звука от обикновените обертонове; металът и само металът беше негов проводник.
Самите хора бяха в калъфи-скафандри, а и скафандрите бяха поставени в калъфа-кутийка на всъдехода. Пет часа вече в скафандър, където въздухът си беше като въздух, но кой знае защо всички усещаха вкус на гума, пластмаса и метал в него. А отвън — мрак и пламък, застинала клада на безжизнена материя. И нито един земен цвят!?
Главата в шлема като че ли вече е чужда. Тялото е уморено от неподвижността на някои мускули и от тежката борба с разтърсването на други. Всичко — и мисли, и чувства, и плът жадуваше за почивка. И преди всичко за почивка от Луната. Само една единствена зелена тревичка можеше да им възвърне тяхната жизненост. Но те можеха да я видят само насън.
— Е, сега е близо — каза Преображенски, като облиза устни. Той седеше зад волана, непоколебим като скала и даже скафандърът на раменете му не беше закръглен, а ъгловат.
„Близо…“ — повтори наум Крамер.
Близо беше и преди час. Просто им се искаше да бъде близо. Затова те тръгнаха напряко; геолозите бяха свободни да избират маршрута си.
Романов се оживи при думата „близо“ и с възторжено тенорче забърбори за петрографския състав на мяркащите се встрани минерали. Той заговори за това, не защото го беше развълнувало някакво ново съображение и не за да помогне на другите да съкратят времето. Като всеки новак той се страхуваше, че ще го заподозрят в липса на собствено отношение към лунната геология. Всички те бяха ентусиасти, но за това не беше прието да се говори на глас, както не е прието да се говори на глас за любовта, а предпочитаха да ругаят Луната, защото в минути като сега те искрено я ненавиждаха. Но с това Романов все още не беше свикнал.
— Трай! — избухна Преображенски.
Романов заекна.
—Да — каза Крамер, опитвайки се да заглади неловкото положение. — Не е проста работа това, Луната…
Той замълча, без да продължи мисълта си. По-скоро техните чувства, отколкото разума, реагираха на обкръжението. Никъде не бяха чувствували така, както тук, безсилието на думите. Тук и най-обикновените думи, в сравнение със Земята, придобиваха друго емоционално съдържание. Лунната тъмнина не беше оная тъмнина, която някога е дала на човечеството това понятие. И светлината. И много други неща също. Ето защо те не обичаха да разказват за Луната. Описанията им за Луната се оказваха неточни, колкото и внимателно да подбираха думите. Правилно можеше да ги възприеме само този, който сам е бил на Луната. А на него нямаше нужда да му се разказва.
Крамер се ограничи с това, че потупа Романов по рамото, който се усмихна смутено-благодарен зад стъклото на шлема. Мислено Крамер не одобри постъпката на Преображенски. Упорит, талантлив, делови и толкова горд, че вече не можеше да погледне снизходително на малките човешки слабости. А така не бива с новаците, дори ако си уморен. Макар и да си началник, в базата аз ще ти кажа две остри думи — ще разбереш, длъжен си да разбереш. Впрочем, новакът също си го бива — как може да бъде такова дрънкало? Нищо, приятелю, Луната бързо ще те закали. Тя е особена, Луната…
Обичаха ли Луната? Да, на Земята не можеха да живеят без нея. Мразеха ли я? Да, когато дълго оставаха на четири очи с нея.
Проходът се извиваше с криволичене по наклона и те видяха ТОВА изведнъж, когато заобикаляха поредния завой.
Възкликнаха в глас.
Всъдеходът подскочи и се закова на място.
Всичко тук беше такова, както в другите котловини — огнени клинове светлина разсичаха сенките по склона, остри каменни сипеи и това беззвучие на лунния свят, което непреодолимо ти се иска да нарушиш с вик.
Кое беше различно тук — тази скала. Нейната шапка-невидимка и правеше сянка, като че ли в нея светлееше вход. Той беше осветен отвътре, както глухата нощ се озарява от светлините на прозорец.
И тримата излязоха мълчаливо от всъдехода. С всяка измината крачка неправдоподобното ставаше още по-неправдоподобно. Накрая те се озоваха пред входа и на всички им се прииска да разтъркат очи.
Нямаше никакъв праг. Ръбестите лунни камъни изведнъж, без всякакъв преход, се сменяха с кръгли, загладени камъни. И зад този преход започваше друг свят…