В него имаше небе, нашарено с перести облаци. имаше езеро в пръстена на скалите, имаше и гора. Слънцето се промъкваше между облаците — кехлибарено слънце на жълто небе. Неговите разсеяни лъчи носеха спокойствие и тишина. Бледожълт отблясък покриваше водата, истинска вода, която ласкаво те мами да се изкъпеш в топлина и тишина.
„Бряг на детството“ — сякаш чу Крамер.
Между езерото и дърветата, чиито дълги оранжеви листа растяха направо от стволовете, се виеше пясъчна ивица, тънка и гладка, такъв пясък ти се иска да пресипваш безкрайно от ръка в ръка.
Зад гората се издигаха скали, замислени като древни философи. Точно така: замислени скали — иначе те не можеха да бъдат наречени.
Но в това езеро, в това небе, в тези скали имаше нещо повече от мъдро спокойствие. В тях се съдържаше онази красота, която приласкава душата, както майката приласкава заспало дете. Не, още по-хубаво! Едно докосване до нея измива всяка горчилка, всичко нечисто, цялата ти умора
На тримата им се струваше, че са в кристален струящ поток. Те бяха там, на кехлибарения бряг, водеха спокоен разговор със скалите, листата на дърветата им кимаха, вълните галеха техните голи тела, пресипваха през пръстите си ситния пясък и бяха щастливи.
Стояха, забравили времето.
Крамер даже не изпитваше желание да влезе там, толкова беше погълнат от гледката.
— Пришълци от друга планета! — дрезгавият глас на Преображенски го върна към действителността. — Това е базата им!
Очарованието намаля. Крамер видя как Преображенски направи крачка напред, как повдигна крак, за да стъпи на брега на езерото и как неочаквано пространството отрази крачката му.
Преображенски се залюля, едва запазил равновесие.
Отзад бързо се приближи Романов и делово опипа пред себе си. Видимо нищо не преграждаше входа, но въпреки това протегнатите му ръце опряха в невидима стена.
Желаният свят на пришълците беше недостъпен!
По законите на логиката така и трябваше да бъде, те го разбраха и подтиснаха разочарованието си.
— Спокойно — каза Преображенски. — Да действуваме.
Стояха рамо до рамо пред входа и всеки чуваше шумното дишане на другите. Откритието се стовари върху раменете им като тежък товар. И тримата не можеха да гледат езерото с предишния радостен и спокоен поглед, това беше печално и неизбежно. Колкото и да беше прекрасното прекрасно, то подлежеше сега на изследване, на хладен анализ и на изяснение.
Действителността встъпваше в правата си. Изчислиха площта на входа, измериха радиоактивността на скалите и преградата, определиха силата на отражение на светлината от езерото, направиха както винаги всичко, което беше необходимо. Дълбоко в душите си обаче изпитваха някакво неясно угризение заради това, което вършеха; толкова по-настървено и по-съсредоточено работеха.
Зад преградата през това време нищо не се промени. Все така мамещо блестеше водата, все така меко струеше светлината, все така кротък изглеждаше брегът.
Направиха снимки.
— Трябва да се провери здравината на преградата — каза Преображенски.
Романов изтича до всъдехода, довлече свредела, опря дръжките му в гърдите си и включи мотора.
Бляскавото острие започна да потъва като се въртеше и потреперваше.
Сякаш паяжина увисна на крайчеца на свредела. Слисан, Крамер гледаше как от вибриращото острие бягат, пресичайки се, безтегловни нишки.
— Стой! — с нечовешки глас изкрещя Преображенски.
Романов вече сам беше запокитил свредела.
Късно.
Пукаше се не преградата. Като растеше постоянно, разрушението обхвана езерото, скалите, гората, небето. Светът се разпадаше като диамант под ударите на чук. Той се ронеше, потъмняваше, гаснеше…
И угасна съвсем. Прощално припламвайки, изчезна и последното облаче.
Мрак надзърташе от очите на хората.
Когато замаяни, нищо не разбиращи, с разтреперани ръце запалиха фенерите, видяха голата плоскост на камъка, където току-що имаше езеро.
Смутени, напразно с отчаяна надежда търсеха по неговата повърхност. Камъкът беше навсякъде гладък, точно като полиран камък от скала. Под пръстите им като засъхнали листенца се зарони черен емайл, който тук-там покриваше скалата.
Те взеха от този емайл с онова чувство, с което се взема шепа пепел от пожарище.
И когато всичко необходимо беше направено, когато беше изпълнен целият ритуал на погребални изследвания, Преображенски се отдели встрани, седна върху плоския камък и закри с ръце лицето си.
— Предполагам, че у пришълците това е било нещо като телевизор… — каза неуверено Романов. — Знае ли се…