Калан прекрасно знаеше, че врагът няма да я посрещне учтиво. Ако Ричард се бе поддал на изкушението да бъде учтив с нея и да я възнаграждава незаслужено, това само би било в нейна вреда. Колкото и тежки да бяха понякога тези уроци, бе невъзможно да се сърди на Ричард дълго време, особено след като знаеше, че всъщност се сърди на самата себе си.
През целия си живот бе живяла сред оръжия и хора, които си служат с тях. Някои от истинските майстори на боя, освен баща й, се бяха оказвали в един или друг момент нейни учители. Никой от тях не приличаше на Ричард. При него всичко бе изкуство. Той превръщаше в красота дори смъртта. Въпреки всичко оставаше нещо, което тя не можеше да разбере — нещо, което я тревожеше.
Веднъж Ричард й бе казал — още преди инцидента, че се е научил да вярва, че магията сама по себе си може да бъде форма на изкуство. Тя му бе отвърнала, че това й е струва налудничаво. Сега не беше сигурна. По откъслечните сведения, които бе получила, можеше да съди, че Ричард се е справил с Хармониите именно като е използвал по някакъв начин магията: бе създал решение, не съществувало никога преди това, дори невероятно.
Веднъж по време на една от жестоките им схватки тя бе сигурна, че този път няма начин да й се изплъзне и че предстои победният удар на меча й. Той с лекота избегна онова, за което тя си мислеше, че ще е смъртоносният й удар, и побърза да я убие на свой ред. Той направи така, че което й се струваше невъзможно, започна да изглежда напълно естествено.
В този момент тя разбра. Досега бе подхождала изцяло погрешно.
Не че Ричард бе толкова добър в боравенето с меча, нито пък че е майстор на прекрасните статуи, изработени с нож и длето. Просто бе майстор на острието — във всичките му форми — меч, нож, длето, дори върбова клонка. Той бе майстор — не на боя с меч или на самата дърворезба, а по някакъв по—фундаментален начин на острието само по себе си.
Боят бе просто една от употребите на острието. Балансирането на това да използва меча за унищожение — магията винаги търси път към равновесието — бе да използва острието за създаване на красота. Досега тя се бе вглеждала в отделните части на неговото поведение, като се бе опитвала да ги разбере поотделно. Докато Ричард виждаше само едно единно цяло.
Всичко, свързано с него — начинът, по който стреляше с лък, по който резбоваше или използваше меча си, дори начинът, по който се движеше — тъй плавно и категорично, — всичко това не бяха отделни части, отделни способности … а едно и също нещо.
Ричард спря.
— Какво има? Пребледняла си.
Калан стоеше с насочен към земята меч.
— Ти танцуваш със смъртта. Ето какво правиш с меча си.
Ричард примигна насреща й, сякаш тя току—що бе обявила, че дъждът е мокър.
— Ама разбира се. — Той докосна амулета на гърдите си. В средата, заобиколен от златни и сребърни нишки, имаше голям колкото нокътя й рубин във формата на сълза — Казах ти го още отдавна. Нима едва сега започна да ми вярваш?
Тя стоеше зяпнала.
— Мисля, че да.
Спомни си прекрасно смразяващите му думи, произнесени, когато тя за пръв път видя амулета на гърдите му и го попита какво представлява:
— Този рубин е капка кръв. Това е символично представяне на пътя на първичния указ. Той означава едно-единствено нещо — пронизвай. Веднъж решен да се биеш, пронизвай. Всичко друго остава на заден план. Пронизвай. Това е твоето задължение, твоята цел, твоят глад. Няма по—важно правило, нито решение, което би могло да отмени това. Пронизвай. Линиите указват танца. Пронизвай изневиделица, не от объркване. Пронизвай врага колкото можеш по—бързо и категорично. Пронизвай непоколебимо. Пронизвай с решителност, без колебание. Пронизвай го в силата му. Промъкни се през пукнатините на отбраната му. Пронижи го. Пронижи го до смърт. Не му позволявай да си поеме дъх. Смажи го. Пронижи го безмилостно до дълбините на душата му.
Това е равновесието на живота — смъртта. Това е танц със смъртта.
Това е законът, по който живее магьосникът—войн, в противен случай е мъртъв.
Този танц бе изкуство. Всъщност не бе по—различно от дърворезбата. Изкуство, изразено чрез острието. За него всичко бе едно и също. Не виждаше разликата, понеже в очите му тя не съществуваше.
Споделяха поляната с една червена лисица, тръгнала на лов предимно за гризачи, но в същото време склонна да погълне каквато сочна твар открие по тези места. Конете не се притесняваха особено от нея, но за сметка на това определено ненавиждаха посещаващите ги от време на време койоти. Калан рядко попадаше на тях, но щом се чуеше нервно цвилене, разбираше, че имат посетител. Често дочуваше воя на койотите в мрака, някъде във високото. Издаваха високи монотонни звуци, последвани от серия пролайвания. Понякога нощем се обаждаха и вълци, които увиваха протяжно и досадно, не като лая на койотите, с гласове, отекващи от планинските хребети. Веднъж Калан мярна сред дърветата черна мечка, която след като им хвърли бегъл поглед, си продължи по пътя. Веднъж до къщата се приближи рис, при което конете изпаднаха в ужас и тътриха да бягат. След това Ричард цял ден ги събира из гората.