На вратата идваха и катерички, които сегиз—тогиз се самопоканваха вътре и оглеждаха обстановката с любопитни очи. Калан често се улавяше да им говори и да задава въпроси, сякаш можеха да я разберат. Както се спираха с килнати главички, понякога си мислеше, че наистина я разбират. В ранните утрини през поляната претичваха малки стада сърни, понякога пресните сърцевидни следи от копитата им достигаха чак до вратата на къщата. Напоследък бяха започнали да се появяват и наперени самци. Една от наметките на Калан бе от кожата на вълк, ранен от някой от тези самци, който бяха намерили в една горичка недалеч. Ричард бе спестил на раненото животно бавната, мъчителна смърт.
Освен боевете с мечове правеха и походи високо в планината, също с цел укрепване мускулите на Калан. Тези разходки бяха истинско изпитание за краката й, понякога се уморяваше толкова, че не можеше да заспи от болка. Ричард разтриваше стъпалата, прасците и бедрата й с мехлем, за да облекчи страданието й. Обикновено постигаше желания ефект и я отпускаше така, че най—сетне унесът й преминаваше в неспокоен сън.
Ясно си спомняше дъждовната нощ, в която се бяха прибрали във влагата и студа и тя се бе отпуснала по гръб на леглото, за да може Ричард да разтрие с мехлем мускулите й. Беше й прошепнал, че краката й най—сетне са възвърнали предишната си форма и цвят. Калан вдигна поглед и видя желание в очите му. Бе почти забравен спомен — страстта му към нея. Почувства се толкова объркана, че по лицето й се изтърколиха сълзи, примесени с радостта да се почувства отново жена — желана жена.
Ричард повдигна крака й към устата си и лекичко целуна голия й глезен. Докато меките му топли целувки достигнат до бедрото й, тя вече дишаше тежко, повалена от внезапна и неочаквано пробудена сласт. Той разтвори нощницата й и намаза голия й корем. Огромните му ръце се плъзнаха по тялото й, за да достигнат гърдите. Задиша учестено, пръстите му започнаха да галят зърната й, докато станат твърди.
— Е, Господарю Рал — прошепна тя задъхано, — струва ми се, че отиваш твърде далеч.
Той застина, явно се опитваше да дойде на себе си, да се осъзнае. След малко се дръпна назад.
— Няма да ме счупиш, Ричард — усмихна се тя и върна ръката му върху себе си. — Вече съм добре. И нямам нищо против да стигнеш твърде далеч.
Сграбчи го за косата, докато целувките му заливаха гърдите й, раменете й, шията й. Дишането му затопли ухото й. Търсещите му пръсти я хвърлиха в луд копнеж. Тялото му, докосващо нейното, й действаше възпламеняващо. Бе забравила умората. Най—сетне устните му намериха нейните. По начина, по който отвърна на целувката тя му даде да разбере, че не е нужно да бъде чак толкова предпазлив.
Докато дъждът барабанеше по покрива, а светкавици озаряваха силуета на статуята на прозореца и гръмотевиците отекваха в планината, Калан, без капчица страх, без притеснение, без да се запита дали ще може, притисна да Ричард към себе си и двамата се любиха нежно и страстно. Никога не го бяха правили с повече желание от онази нощ. Всичките й страхове и притеснения се стопиха в огъня на изгарящата страст, изпепеляваща тялото й. Заплака от силата на удоволствието и освобождаването на чувствата си.
Когато малко по—късно Ричард се отпусна в прегръдките й, тя усети една сълза да се изтърколва по бузата му и го попита дали всичко е наред. Той кимна и отвърна, че толкова дълго е живял в страх да не я изгуби, че понякога си е мислел, че може да полудее. Сякаш едва в онзи момент можа да се освободи от преследващия го ужас. Болката, която Калан бе съзряла в очите му в онзи далечен ден, когато не можеше да си спомни името му, най—сетне си бе отишла.
Походите им в планината ставаха все по—дълги. Понякога си приготвяха раниците и оставаха да нощуват в гората, най—често в хралупест бор, когато успееха да намерят. Пресечената местност предлагаше безкрайно разнообразие от гледки. На някои места над главите им се издигаха могъщи скали. Другаде се оказваха на ръба на пропасти и наблюдаваха дълго как слънцето обагря небето в златисто и виолетово, докато потъва зад хоризонта, а през ширналите се зелени долини в краката им пробягват ивици бели облачета. Намираха величествени водопади, опасани от цветни дъги. Плуваха в кристално чисти планински извори, Обядваха, седнали върху скали, надвиснали над панорамни гледки, невиждани до този миг от човешко око. Движеха се по животински пътеки, прекосяващи огромни гори от чепати храсталаци, или пък масиви от огромни кафяви дървета със стволове като могъщи колони, толкова големи, че двадесет мъже с разперени ръце не биха могли да ги обгърнат.