Ричард и Калан се упражняваха в стрелба с лък за укрепване на мускулите на ръцете й. Обстрелваха дребен дивеч за гозбите или за печене. Част от месото опушваха или сушаха заедно с уловената риба. Ричард обикновено не ядеше месо, но от време на време опитваше. Вегетарианството бе част от равновесието, изисквано от дарбата му за случаите, когато му се налагаше да убива. Този стремеж към равновесие бе по—умерен за момента, понеже скоро не му се бе налагало да убива. Живееше в мир и спокойствие. Може би за постигането на баланса бе достатъчно дялането на фигурки. С течение на времето можеше да яде все повече месо. По време на излет обикновено се хранеха с ориз и боб, овесени питки и горски плодове, които беряха по пътя, както и с дивеча, който улавяха.
Калан помагаше в чистенето на рибата, в осоляването й и в приготвянето на зимнина. Никога по—рано не се бе занимавала с подобни дейности. Събираха горски плодове, ядки и диви ябълки и голяма част от тях прибираха в избата заедно със зърнените храни, с които се бяха запасили на идване в планината. Ричард откопаваше от земята малки ябълкови дръвчета, щом намереше подходящи, и ги засаждаше край къщата, за да могат някой ден да имат ябълки под ръка, както се изразяваше.
Калан се питаше колко още възнамерява той да стоят далеч от отговорностите си. Този ням въпрос постоянно висеше във въздуха помежду им, ясен на всички, но неизречен. Кара никога не питаше Ричард, но веднъж—дваж бе правила намеци пред Калан — само на четири очи. Тя бе охраната на Господаря Рал и се радваше, че има възможност да е край него, така че обикновено гледаше да не го дразни. Та нали той бе нейният Господар Рал, при това бе в безопасност.
Калан постоянно усещаше тежестта на отговорността върху плещите си. Подобно на надвисналите околовръст планини, които винаги ги засенчваха, тези отговорности нямаше как да бъдат забравени изцяло. Колкото и да обичаше къщата, която Ричард бе построил в края на поляната колкото и да й харесваше да обикаля прелестните, внушителни и вечно променящи се планини, с всеки изминал тя усещаше все по—осезаемо тежестта и болезнената необходимост да се върне при хората, които имат нужда от нея. Непрекъснато се питаше какво ли става там долу. Императорският орден едва ли се е задържал дълго на едно място. Армия с такива размери предпочиташе да се движи. Стоенето на едно място изнервяше войниците, особено ако те бяха от сорта на войниците на Ордена, и те започваха да създават проблеми. Притесняваше се за всичките онези хора, които се нуждаеха от успокояващото присъствие на Ричард до себе си, от напътствията му, от нейните напътствия. Имаше хора, които през целия си живот бяха разчитали на Майката Изповедник и нейната закрила.
С настъпването на зимата Ричард приготви за Калан топло наметало, предимно от вълчи кожи. Другите две кожи бяха от койот. Едното животно Ричард бе намерил със счупен крак, вероятно при падане, и го бе избавил от мъките му. Другото се бе оказало калпазанин, прогонен от местна глутница. Беше се опитал да отмъкне месо от кабината за опушване на дивеч. Ричард бе уцелил коварния крадец с един—единствен изстрел с лъка си.
Повечето им дрехи бяха ушити от кожите на ранени или стари животни. Ричард, Калан и Кара често тръгваха по следите на вълчи глутници като едно от упражненията за укрепване на мускулатурата на Калан. Тя започна да разпознава следите им и дори се научи да разграничава предните от задните им лапи — ако следите бяха оставени в кал или мека пръст. Ричард й показа как пръстите на предните лапи се разтварят повече и възглавничката им оставя по—ясни следи от задните лапи. Бе забелязал няколко основни глутници и тримата често тръгваха след една малка групичка, може би семейство, за да се пробват да останат незабелязани от животните. Ричард им каза, че това било игра, която горските водачи често играели, за да не губят форма — да държат сетивата си нащрек.
След като наметалото на Калан бе готово, започнаха да събират кожи за зимната дреха на Кара. Морещицата, която винаги се бе обличала според изискванията на професията си, бе възприела с радост идеята Ричард да ушие нещо и за нея — както го бе направил за Калан. Макар Кара никога да не бе споменавала подобно нещо, Калан бе убедена, че Морещицата възприема факта, че Господарят Рал се е заел да й шие дреха, като знак на неговите чувства към нея, на уважението му — доказателство, че тя не е просто личната му охрана.