Бяха тръгнали на пътешествие за намиране на кожи за наметалото на Кара и тя започваше да става нетърпелива. Дори бе стигнала дотам, че да им приготви вечеря.
Сега, докато слизаха от скалния ръб, където Калан най—сетне бе успяла да победи Ричард, тя бе в добро настроение. Следваха вълчата глутница нагоре в планината, на запад от къщата им, вече втори ден. Това не бе просто лов, нито пък имаше за цел единствено набавянето на кожа за Кара. Беше част от непрестанния натиск, който Ричард упражняваше върху Калан, за да я държи във форма. Почти всеки ден през последните два месеца той я бе прекарвал през най—трудните терени, които изискваха пълно съсредоточаване и напрягане на всички мускулчета на тялото й. Колкото повече заякваше тя, толкова по—дълги ставаха преходите. Отначало излизаха само около къщата. Вече прекосяваха цялата планина. На всичко отгоре той често я нападаше с върбовия си меч и започваше да й се подиграва, ако тя не успееше мигновено да отвърне на атаката с всеотдайна контраатака.
От друга страна, дългоочакваната й победа над Ричард в една от техните шеговити битки я объркваше. Може би той бе уморен от това, че носеше най—тежката раница, и т факта, че някои от най—стръмните пътеки изкачваше най—напред сам, а после се връщаше за тях двете. Все пак победата си беше победа. Не можеше да не бъде доволна от себе си, макар да си задаваше някои въпроси. С крайчета на окото си го бе хванала да й се усмихва от разстояние. Знаеше, че той се гордее с нея, задето го е победила.
Известен смисъл загубата му бе същевременно и негова победа.
Калан си помисли, че сега, когато Ричард я бе прекарал през толкова изпитания, тя вероятно е по—силна откогато и да било. Не й бе лесно, но си струваше — разбра го сега, когато най—сетне се почувства като фигурката на прозореца в стаята им.
Калан протегна ръка към рамото му, докато той следваше Кара между счупени каменни блокове, случайно подредени като огромни, неравномерни стъпала.
— Как успях да те победя, Ричард?
В очите й той долови сериозността на въпроса.
— Уби ме, защото допуснах грешка.
— Грешка ли? Искаш да кажеш, че може би си проявил прекалена самоувереност? Или пък просто си бил уморен, или разсеян?
— Няма голямо значение, нали? Каквато и да е била причината, тази грешка ми струваше живота. В реална битка вече щях да съм мъртъв. Ти ми даде ценен урок — сега вече знам, че трябва да удвоя усилията си и винаги да давам всичко от себе си. Това само ме подсеща, че никога не съм застрахован от грешки или загуба.
Калан не можа да не си зададе очевидния въпрос: грешеше ли Ричард, като не правеше усилие да освободи Средната земя от тиранията на Императорския орден? Тя непрекъснато усещаше порива да се притече на помощ на народа си, макар Ричард да бе на мнение, че след като хората не искат той да ги поведе, усилията му са безполезни. Като Майката Изповедник, Калан знаеше, че макар хората не винаги да разбират действията на водача си и той да прави всичко единствено за тяхно добро, не е оправдано да бъдат изоставени.
С приближаването на зимата тя се надяваше Императорският орден да избере да остане в Андерия. Трябваше да убеди Ричард да се върне и да помогне на Средната земя, но не знаеше как. Той беше непоколебим в решението си и тя не можеше да открие слабост, през която да пробие бронята на неговата логика. В това той не проявяваше чувства.
Спускаха се след Кара в скалистата пропаст, като само на два пъти им се наложи да се върнат малко назад. Спускането бе трудно. Кара бе доволна от себе си и от факта, че Ричард й бе позволил да води. Нали на нея щяха да избират кожа, така че той я остави да ги преведе през джунглата от корени, застилаща пътя им надолу, а после и нагоре по отсрещната стена, където дърветата се закрепваха по каменистата почва с корени, остри като ноктите на див звяр.
Вятърът в долината бе станал леден. Облаците се бяха сгъстили, докато се измъкнат от златистите лъчи на слънцето. Изкачиха се до мрачна, тъмна гора от вечнозелени дървета. Далеч над главите им се поклащаха върховете на дърветата, но близо до земята бе спокойно. Стъпките им потъваха в дебелия килим от кафяви иглички.
Изкачването бе стръмно, но не особено изтощително. Колкото по—нагоре отиваха, толкова по—нарядко ставаха дърветата. Клоните им се разреждаха и между тях се просмукваше повече бледа светлина. Повечето скали на такава височина бяха голи, без меката покривка на мъхове листа. На места се налагаше да търсят подкрепата на корени и други растения, за да продължат нагоре. Калан поглъщаше огромни глътки студен въздух и се радваше на факта, че усеща мускулите си.