Излязоха от гората, за да попаднат в обятията на оловносивата светлина на следобеда и стенещия глас на вятъра. Намираха се в Кривата дъбрава.
По сипея и скалите не се забелязваше плътният мъх, характерен за по—ниските части на планината, виждаха се жълтеникави петна лишеи, очертани с черни ивици, като там имаше по някой мършав храст. Но най—странни всичко бяха дърветата. Именно те даваха името на необятната местност. Бяха като джуджета — малко по—високи от Ричард и Калан. Повечето от клоните им бяха обърнати на една страна заради преобладаващите ветрове, които дърветата бяха придобили гротескни форми, приличаха на скелети, застинали в мъчителен ступор.
Над Кривата дъбрава рядко се срещаше каквато и да е растителност — само по някой и друг стрък шавар или лишеи.
— Ето го — обади се Кара.
Откриха вълка проснат на сипея край един нисък камък, обагрен от една страна със засъхнала кръв. Глутницата бе преследвала горски елен. Старото животно бе ритнало мощно нещастния вълк. Сам по себе си подобен удар не би трябвало да причини друго освен болка, но вълкът се бе подхлъзнал на ръба на пропастта и бе паднал долу. Калан прокара пръсти по дебелата жълтеникавосива козина, опръскана с черни точки. Беше в добро състояние и щеше да е топла прибавка към зимните дрехи на Кара.
Ричард и Кара започнаха да одират доста голямото женско животно, а Калан се отдалечи да погледне от един ръб. Придърпа наметката към ушите си, изложена на острия вятър, и се загледа в приближаващите облаци. Гледката я изненада.
— Ричард, това, което приближава, не е дъжд — обяви тя. — Сняг е.
Той отклони глава от животното.
— Забелязват ли се хралупести борове в долината?
Тя се взря в пропастта, просната в краката й.
— Да, виждам няколко. Снегът все още е далеч. Ако не се бавите много, сигурно ще успеем да се доберем до долу и да съберем малко дърва, преди да е паднала влага та.
— Почти свършихме — обади се Кара.
Ричард се изправи, за да хвърли едно око. С кървавата си ръка несъзнателно повдигна леко истинския си меч, после го пусна обратно в ножницата — навик, който си бе създал, за да е спокоен, че мечът му си е на мястото и е в готовност. Самият жест бе някак смущаващ. Не бе го изваждал от ножницата от деня, когато се бе наложило да убие всичките онези мъже, които го бяха нападнали недалеч от Града на елените.
— Има ли нещо?
— Моля? — Той проследи погледа й и видя, че гледа меча на хълбока му. — О, не, няма нищо. Просто навик. Предполагам.
Калан посочи с ръка.
— Ето там виждам един хралупест бор. Този е най—близко, а освен това е и достатъчно голям.
Ричард прокара опакото на ръката си през челото, отмятайки кичур коса. Пръстите му блестяха от кръв.
— Скоро ще сме долу, в прегръдките на хралупест бор, ще седим край огъня и ще посръбваме чай още преди да е мръкнало. Мога да простра кожата вътре и да я поизчистя. Снегът ще ни осигури уютна защита от света на вън. Ще си починем добре, преди да тръгнем обратно на сутринта. Малко по—надолу сигурно още вали.
Калан се сгуши във вълчата кожа, пронизана от внезапна студена вълна. Зимата ги бе връхлетяла.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато тримата се завърнаха у дома два дена по—късно, рибките в бурканите бяха измрели до една.
Бяха използвали същия по—лек път над просеката, по който бяха влезли в долината първоначално, когато преди месеци се бяха качили дотук с конете. Калан, разбира се, не си го спомняше — тогава бе пътувала в безсъзнание.
Все едно е било в друг живот.
Към дома им вече водеше по—пряка пътека, която бяха изчистили сами в просеката. Биха могли да използват и его, но бе тесен и труден за ходене и щеше в крайна сметка да им спести не повече от десетина—петнадесет ми. Бяха скитали дни и когато уморени застанаха в издълбаната от вятъра скална вдлъбнатина на върха на пробата и погледнаха към приветливата къщичка, кацнала на ръба на поляната долу, решиха да тръгнат по по—лесния път, макар да изглеждаше малко по—дълъг. Изпитаха истинско облекчение, когато най—сетне прекрачиха прага на дома си, далеч от вятъра, и оставиха целия си багаж.
Докато Ричард донасяше дърва, а Кара напълни вода, Калан извади от раницата си малка кърпичка, в която бе увила някакви насекоми, хванати по—рано през деня, с намерението да нахрани рибките, защото предполагаше, че са гладни. Когато видя, че са мъртви, простена тихичко.