— Какво има? — попита Кара и се приближи с пълната кофа в ръка. Погледна към бурканите. — Май са умрели от глад.
— Рибки като тези не са свикнали да прекарват дълго време в буркан — обади се Ричард и коленичи да подрежда брезовите цепеници върху подпалките в огнището.
— Но те прекараха доста време тук — изпротестира Калан, сякаш за да му докаже, че не е прав и да го накара да млъкне.
— Не си ги кръщавала, нали? Казах ти да не ги кръщаваш, понеже след известно време умират. Предупредих те да не си позволяваш да се привържеш към тях емоционално, понеже няма смисъл.
— Кара кръсти едната.
— Не е вярно — възпротиви се Морещицата. — Просто се опитвах да ти покажа за коя говоря, това е.
След като кремъкът му запали огъня, той се изправи усмихнат.
— Е, добре, ще ви донеса други.
Калан се прозя.
— Ама тези бяха най—прекрасните. Имаха нужда от мен.
Ричард избухна в смях.
— Имаш доста развито въображение. Те зависеха от нас, понеже ние изкуствено променихме живота им. Също както катеричките биха престанали да трупат семена за зимата, ако ги храним редовно. Рибите, разбира се, нямаха друг избор, понеже ги затворихме в буркани. Ако ги бяхме оставили да си живеят, едва ли щяха да опрат до нашата помощ. Та нали ги улових с мрежа. Ще ви хвана нови и те ще се нуждаят от грижите ви точно колкото и предишните.
Два дена по—късно, в един свъсен следобед, след като се бяха нахранили доволно с тлъст заек с ряпа и лук и изпечен от Кара хляб, Ричард излезе да провери мрежите и да им улови още някоя лещанка. След като двете жени останаха сами, Кара разтреби приборите и ги пусна в кофата за миене на кухненския плот.
— Знаеш ли — рече тя през рамо, — тук ми харесва наистина, но започвам да се изнервям.
Калан обра чиниите в дървения хаван, където събираха обелките и остатъците от храната, за да изхвърлят след това на купчината с боклук.
— Изнервяш се? Какво искаш да кажеш? — Тя донесе чиниите до плота.
— Майко Изповедник, мястото наистина е прекрасно, но започвам да изперквам. Аз съм Морещица. А започвам да кръщавам риби в буркан! — Кара се обърна към кофата и се наведе да почисти лъжиците с парцала за миене.
— Не мислиш ли, че е време да убедим Господаря Рал, че трябва да се връщаме?
Калан въздъхна. Обичаше дома им в планината, харесваше й спокойствието и самотата. Най—вече ценеше времето, което двамата с Ричард имаха за себе си — без присъствието на цял куп хора, които непрекъснато искат нещо от тях. Но наред с това й липсваше динамичният живот в Ейдиндрил, компанията на много хора, видът на градовете и тълпите. Имаше много неща, които не обичаше по тези места, но и много, без които не можеше.
Беше й нужен цял един живот, за да свикне, че хората е винаги оценяват и разбират помощта й, но тя въпреки всичко се хвърля да се бори всеотдайно за интересите им. Ричард никога не се бе сблъсквал с подобно хладно безразличие, въпреки което да трябва да изпълни дълга си.
— Разбира се, че мисля, Кара — Калан остави хавана с белките на една полица, като си отбеляза да не забрави да го изхвърли по—късно. Запита се дали ще бъде Майката Изповедник, предопределена да живее завинаги в гората, далеч от хората си, от хората, борещи се за свободата си. — Но знаеш как се чувства Ричард. Според него би било грешка. Нещо повече, той смята, че би било безотговорно да се поддаде на подобни желания, когато разумът му казва, че не бива да го прави.
В сините очи на Кара блесна решителност.
— Ти си Майката Изповедник. Унищожи магията на това място. Кажи му, че хората имат нужда от теб, че ще се върнеш. Какво ще прави той тогава? Ще те върже за някое дърво? Тръгнеш ли си, ще те последва. Ще трябва да се върне.
Калан категорично поклати глава.
— Не, не мога да го направя. Не и след онова, което ни каза Ричард. Човек не постъпва така с хората, които уважава. Може да не съм съвсем съгласна с него, но го разбирам и го познавам достатъчно добре, за да се опасявам, че е прав.
— Но да се завърне не означава, непременно да поведе нашите части. Ти само ще го накараш да те последва, а не да застава начело на армията. — Кара се усмихна лукаво. — Но може би когато види колко много е нужен на хората, ще се вразуми.
— Та нали именно това е една от причините да ни доведе толкова далеч в планината: страхува се, че ако е близо до битката или ако се върне, ще види какво става и няма да устои да не се намеси. Не мога да злоупотребявам с чувствата му към мен по такъв начин. Дори да се върнем и той да устои на изкушението да помогне на хората в борбата, дори да не бъде въвлечен в тази безумна война с Императорския орден, подобен насилствен акт от моя страна би издигнал помежду ни огромна стена. — Калан отново поклати глава. — Това е нещо, в което той е толкова силно убеден, че не мога да си позволя да го насилвам да се върне.