Усмихна се при спомена за проблемите, които си бе имал Ричард с къпещи се жени. Добре, че го нямаше. По—късно, след като приключат разговора си, можеше да го помоли да напълни едно корито край леглото им. Обичаше аромата на потта му след като се е изкъпал.
Като знаеше, че ще посрещне Ричард с искряща чиста коса и в бялата си рокля, Калан усети повече надежда за връщане от доста време насам. Докато Кара затопляше вода и за себе си, Калан се зае да суши и реше косата си. А когато Морещицата отиде да се изкъпе на свои ред, Калан се прибра в стаята си, за да се облече както бе намислила. Повечето хора се страхуваха от роклята й понеже изпитваха ужас от жената, която я носеше. Ричард винаги я бе харесвал, облечена така.
Щом хвърли хавлията на леглото, погледът й бе привлечен от статуята на прозореца. Калан стисна юмруци покрай тялото си и както бе гола, изви гръб и отметна глава назад, имитирайки Дух, погълна нейното излъчване, остави се в ръцете на силния дух, допусна го вътре в себе си.
За миг се превърна в духа на фигурката.
Това бе денят на промяната. Усещаше го.
След толкова време в гората й стана малко странно да облече отново роклята си на Майката Изповедник, да усети копринената мекота на плата по тялото си. Преобладаваше обаче усещането за удобството на нещо близко и познато.
Като Майка Изповедник Калан се почувства изпълнена с увереност. На някакво по—фундаментално ниво роклята й си беше истинско оръжие. Облечена така, Калан се почувства по—отговорна, усети тежестта на традицията, на опита на всички онези жени, носили роклята преди нея. Майката Изповедник бе натоварена с ужасна отговорност, но освен това се радваше на умението да знае кое е добро за хората и да го прави.
Всички разчитаха на нея. Чакаше я работа и тя трябваше да убеди Ричард, че е време за връщане. Хората имаха нужда и от него и дори той да не желаеше да издава заповеди, трябваше да се съгласи поне да се върне с Калан. Хората, които се бореха за свободата си, трябваше да знаят, че Майката Изповедник е с тях, че не е загубила вяра в каузата им. Трябваше да убеди Ричард поне в това.
Върна се в общата стая и дочу плискането на Кара в коритото оттатък.
— Имаш ли нужда от нещо, Кара? — подвикна й тя.
— Не, добре съм — отвърна й Морещицата. — Толкова е приятно! Струва ми се, че във водата остана толкова мръсотия, че бих могла да засадя картофи.
Калан се засмя. Видя навън пред къщата да се разхожда катеричка.
— Отивам да нахраня Чипи с малко ябълкови срединки. Ако имаш нужда от нещо, само извикай.
Наричаха всички катерички Чипи и животинките се обръщаха на това име. Знаеха, че след него следва храна.
— Добре — отвърна Кара. — Ако се върне Господарят Рал, гледай да го целуваш или каквото там измислиш. Изобщо, задържай го, докато се оправя. Недей да започваш сама разговора. Искам да съм до теб, така ще е полезно да го убедим. Искам да съм сигурна, че ще направим всичко възможно, за да му покажем правилния път.
Калан се усмихна.
— Обещавам.
Тя взе парченце ябълка от кофичката, в която събираха различни неща за храна на животните, които ги навестяваха. Държаха я нависоко, закачена на една кука, за да не могат малките им гости да се обслужват сами. Всички гризачи обичаха ябълкови срединки. Конете предпочитаха ябълките цели.
— Ето, Чипи — подвикна Калан през вратата с гласа, с който винаги се обръщаше към тях. Закачи обратно купичката на мястото й на куката. — Чипи, Чипи, не искаш ли ябълка?
Калан видя катеричката да ровичка нещо из тревата. Студеният вятър погали дългите дипли на роклята й и ги прилепи до краката й. Беше почти за кожена наметка. Голите клони на дъбовете зад къщата скърцаха и стенеха, клатушкайки се насам—натам. Боровете, впити в небето, където вятърът бе по—силен, се навеждаха в дълбоки поклони при някои по—силни пориви. Слънцето се бе скрило зад оловносивия облак, покриващ небето, и така бялата й РОКЛЯ изглеждаше още по—искряща в сумрака.
Близо до прозореца, където стоеше Дух, Капан отново повика Чипи. Катеричките направо се омайваха от сладкия глас, с който тя им говореше. Когато я чу, мъничкото космато животинче се изправи за миг на задните си крака, застина неподвижно, за да се увери, че теренът е чист, и едва като се успокои, че няма опасност, се втурна към нея.
Калан се наведе и изтърколи парченцето ябълка на земята.
— Ето, съкровище — изгука тя. — Хапни си вкусна ябълчица.
Чипи не губи нито секунда. Калан направо я заболяваха бузите от смях, когато гледаше как катеричките се въртят около парченцето храна на земята и го гризкат. Изправи се и докато я гледаше, изтупа длани, без да откъсва поглед от трескавото малко животинче.