То внезапно трепна и замръзна с писък.
Калан вдигна глава. Посрещнаха я чифт сини очи.
Жената стоеше на няма и три метра и я оглеждаше с хладна премереност. Нещо стисна Калан за гърлото и тя не можа дори да извика. Жената пред нея бе изникнала от нищото — просто бе тук. По ръцете на Калан пробягаха ледени иглички.
Дългата руса коса на новодошлата се спускаше на вълнисти къдри над раменете й. Бе облечена в изящна черна рокля. Тялото й бе толкова съвършено, красотата на лицето й тъй неземна, а очите й блестяха с такава интелигентност и дълбочина, че можеше да бъде само същество, изпълнено с безмерна доброта … или с нечовешко зло.
Калан веднага разбра кое от двете е верният отговор — без никакво колебание.
Тази жена я накара да се почувства грозна като мръсно петно и безпомощна като дете. Единственото, което искаше, бе да избяга от нея. Вместо това очите й се задържаха в погледа на онази не повече от секунда—две, но през това време помежду им като че ли изтече цяла вечност. В тези дълбоки сини очи се носеше някакво неистово, плашещо течение на съзерцанието.
Калан си спомни описанието на капитан Мейферт. Колкото и да се напъваше, не можеше да си спомни името на жената. Беше нещо обикновено. Най—важното обаче беше, че пред нея стоеше Сестра на мрака.
Без да каже нито дума, жената вдигна ръце и ги обърна с дланите нагоре, сякаш за да й предложи смирено нещо. Вътре нямаше нищо.
Калан се опита да прецени дали ще успее да стигне до нея с един скок. Реши да използва силата си. Веднъж взела решение, все едно го бе реализирала. Но ако искаше всичко това да има смисъл, трябваше да бъде по—близо до жената.
Щом понечи да помръдне, за да осъществи отчаяния си скок, светът избухна в белотата на болката.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Ричард чу странен звук, който го накара да замръзне на място. Усети някакъв тътен дълбоко в земята и в гърдите си. Стори му се, че мярва светкавица над върховете на дърветата, но бе толкова за кратко, че не бе сигурен.
Звукът обаче, все едно удар на огромен чук в сърцето на планината, смрази кръвта във вените му.
Къщата не бе далеч. Хвърли връзката с пъстърви и буркана с лещанки и се втурна в бяг.
Точно преди да излезе измежду дърветата, за да стъпи на поляната пред къщата, спря. Сърцето се бе качило в гърлото му.
Пред прага на къщата забеляза двете жени — едната облечена в бяло, другата в черно. Бяха свързани с трептяща нагъната припукваща ивица млечнобяла светлина, върнатите нагоре длани на Ничи бяха леко повдигнати едно с ръцете й, и раздалечени малко повече от ширината на хълбоците й.
Млечнобялата светлина извираше от гърдите й, преминаваше разстоянието между двете жени и пронизваше Калан в сърцето. Трептящото сияние между двете бе ослепително, сякаш не можеше самото то да се спаси от собствената си агония.
Видът на Калан, разтърсвана от яростната светкавица, пронизваща я в гърдите, парализира. Ричард от страх за нея — страх, който му бе до болка познат от времето, когато тя бе на прага на смъртта. Нишката пронизваше и сърцето на Ничи и свързваше двете жени. Ричард не разбираше магията, която използва Ничи, но инстинктивно разбираше, че е изключително опасна не само за Калан, но и за самата Ничи, която очевидно също изпитваше болка. Това, че Ничи бе готова да изложи себе си на такъв риск, го изпълни с ужас.
Знаеше, че трябва да запази спокойствие и да мисли с главата си, ако иска Калан да има шанс за оцеляване. Неудържимо копнееше да вземе нещо и да удари Ничи с всичка сила, но знаеше, че нещата не са толкова прости. Вечно повтаряната фраза на Зед — нищо на тоя свят не се постига лесно — изведнъж проблесна в съзнанието на Ричард и той разбра истинския й смисъл.
В отчаяно търсене на отговори всичко, което знаеше за магията, се втурна бясно в главата му. Нищо не му подсказваше какво трябва да прави, но поне разбра какво не трябва. Животът на Калан бе част от равновесието.
В същия миг Кара изхвърча от къщата. Беше чисто гола. Всъщност не бе кой знае колко странно. Ричард бе свикнал с формите на тялото й, изложени на показ под впитата в тялото й червена кожена одежда. Като се изключи цветът, разликата не бе кой знае каква. От нея капеше вода. Косата й бе в безпорядък, което всъщност май му се стори по—необичайно за него от вида на голото й тяло. Беше свикнал да я гледа с вечната й плитка на гърба.
В юмрука й стърчеше червената кожена палка — нейният Агиел. Мускулите на краката, ръцете и раменете й щяха да се пръснат от напрежение.
— Кара! Не! — изкрещя Ричард.
Той вече хвърчеше през поляната, когато Кара бе стигнала до Ничи и забиваше Агиела си в шията й.