Ничи изпищя от болка и се свлече на колене. Калан направи точно същото — и движенията, и викът й бяха съвсем като на другата жена.
Кара стисна в юмрук косата на Ничи и дръпна главата й назад.
— Време е да умреш, кучко!
Ничи не правеше нищо, за да спре Кара, чийто Агиел бе само на милиметри от врата й.
Ричард летеше към Морещицата с отчаяната надежда, че няма да пристигне твърде късно. Агиелът на Кара тъкмо допираше плътта на Ничи, когато Ричард успя да я докопа за кръста и да я хвърли назад на тревата. Стори му се малко странна на пипане — с копринено мека кожа, опъната върху стегнати като пружина мускули. Когато и двамата се строполиха на земята, ударът я остави без дъх.
Кара бе толкова бясна, че замахна с Агиела си към Ричард, без в действителност да си дава сметка, че е той — за нея в момента това бе някой, който й пречеше да изпълнява задълженията си към Калан.
Жестокият удар в лицето бе като стоварване на метален блок, последвано от гръм. Болката го заслепи. Ушите му забучаха. Внезапните усещания го оставиха без дъх, разтърсиха цялото му същество и за една—единствена секунда възвърнаха в главата му цяла лавина от мъчителни спомени.
Кара се бе вторачила върху предстоящото убийство и всяко прекъсване я разяряваше до лудост. Ричард дойде на себе си тъкмо навреме, за да успее да я стисне за китките и да я притисне към земята, за да не може да се хвърли към Ничи. Морещицата бе удивителен боец, но истинският й талант бе да реагира на магия, не на мускули. Точно затова тя се опитваше да подмами Ничи да използва силата си. Само така можеше да измъкне магията от врага си и да я използва срещу него.
Мятането на голото й тяло на земята не направи почти никакво впечатление на Ричард. Усети кръв по устните си. Вниманието му бе съсредоточено върху Агиела на Кара — трябваше да й попречи да го използва отново. Главата му пулсираше болезнено, трябваше да се бори не само с Кара, а и със себе си — за да остане в съзнание.
Единственото, което можеше да направи, бе да я държи на земята.
В този момент Морещицата представляваше по—голяма заплаха за живота на Калан, отколкото Ничи. Ако Ничи бе искала да убие Калан, Ричард бе убеден, че вече щеше да го е направила. Макар и да не разбираше какво точно е направила Сестрата, по онова, което вече бе видял, можеше да схване за какво най—общо става дума.
Кръвта му капеше върху голите гърди на Кара — аленочервено петно на фона на млечнобялата й кожа.
— Кара, престани! — челюстта му се движеше, макар и с болка, така че съобрази, че вероятно не е счупена. — Аз съм, спри! Ще убиеш Калан.
Кара застина под него, втренчена объркано в очите му.
— Каквото причиняваш на Ничи, го усеща и Калан.
— По—добре го чуй — обади се Ничи иззад него с кадифения си глас.
Кара вдигна ръка, щом Ричард, я пусна, и докосна наранената му устна.
— Съжалявам — прошепна тя, дала си сметка за стореното. По гласа й разбра, че наистина го мисли. Той кимна и се изправи, като преди да се извърне към Ничи, подаде ръка на Морещицата.
Ничи стоеше изправена в онази своя характерна поза, излъчваща гордост и достолепие. Вниманието и магията й бяха насочени срещу Калан. Спокойната, но могъща сила в него се бе събудила и чакаше заповедите му. Ричард нямаше представа как да я използва, за да спре Ничи. Изчакваше от страх да не направи нещо, което ще увеличи още повече мъките на Калан.
Калан също бе станала, но отново бе прилепена към стената на къщата от млечнобялата ивица светлина. Зелените й очи бяха станали огромни от ужаса на онова, което вършеше Ничи с нея.
Ръцете на Сестрата се вдигнаха. Допря длани до сърцето си, над светлината. Беше с гръб към Ричард, но той виждаше светлината през нея, сякаш огън разяждаше средата на парче хартия, дупката се увеличаваше към краищата, сякаш се готвеше да я погълне. Извиващата се светлина правеше съвсем същото с Калан, сякаш изпепеляваше вътрешностите й, но Ричард виждаше, че не я убива. Все още дишаше, движеше се, бе жива — не реагираше като човек, чиито вътрешности наистина са проядени. Когато ставаше въпрос за магия, той знаеше, че човек не бива да вярва на очите си.
В средата на гърдите на Ничи, под ръцете й, тя бавно започва да възвръща плътта си, лъчите постепенно избледняваха и тялото й придобиваше цялост.
Ричард едва сдържаше гнева си. Мускулите му бяха напрегнати до крайност. Магията вътре в него се бе навила на кълбо като усойница, подготвяща се за нападение. Искаше само да разкъса тази жена на парчета. Единственото, което копнееше повече от това, бе Калан да е в безопасност.
Ничи се усмихна очарователно на Калан, след което се обърна към Ричард. Спокойните й сини очи небрежно отскочиха към побелелите кокалчета, стиснали дръжката на меча му.