— Ричард. Толкова време мина. Изглеждаш добре.
— Какво си направила? — изскърца той през зъби.
Тя се усмихна. Както майка се усмихва на рожбата си снизходително. Пое си дъх, сякаш за да си почине след изморителен труд, после посочи с ръка Калан:
— Направих заклинание на жена ти, Ричард.
Той чуваше тежкото дишане на Кара зад лявото си рамо. Морещицата предвидливо се бе дръпнала на достатъчно разстояние, че да е извън обсега на меча му.
— И какво целиш? — попита той.
— Ами да те пленя, разбира се.
— Какво ще стане с нея? Какво си й направила?
— Аз да съм й направила нещо? Не, каквото й се случи. Ще й бъде причинено само от твоята ръка.
Ричард се намръщи. Разбра думите й, но толкова му се искаше да греши.
— Искаш да кажеш, че ако те нараня, Калан също ще страда, така ли?
Ничи се усмихна по същия снизходителен, обезоръжаващ начин, който той си спомняше от времето на своето обучение. Не можеше да повярва, че някога си бе казвал, че ако има добър дух, то той сигурно изглежда като нея.
Ричард усещаше магията, вряща в тялото на жената. Беше се научил, благодарение на дарбата си, да разпознава присъствието на магията. Имаше неща невидими за останалите, които той виждаше. Виждаше го в очите им, понякога усещаше сиянието около тях. Рядко бе срещал жени с дарбата, около които въздухът да трепери от напрежение. Нещо повече — Ничи беше Сестра на мрака.
— Не само ще страда — по—лошо. Виждаш ли, двете с нея вече сме свързани с майчино заклинание. Странно име, не мислиш ли? Донякъде идва от самата му природа — да подхранва. Също както майката храни детето в утробата си и поддържа живота му. Светлината, която видя преди малко, е нещо като пъпна връв, изтъкана от магия. Променяйки самата природа на този свят, тя свързва нашите два живота, независимо на какво разстояние се намираме една от друга. Точно както аз съм дъщеря на майка си и нищо не може да промени този факт, така и в този случай нещата са дадени веднъж завинаги.
Тя говореше с тон на наставник, както някога в Двореца на пророците, когато бе една от учителките му. Никога не бе разточителна на думи и това според него бе прибавяло някакво благородство в цялостното й излъчване. По онова време Ричард не можеше да си представи да чуе от устата на Ничи лоша дума, но това, което тя му говореше сега, бе повече от ужасно.
Все още се движеше с несравнима, плавна елегантност. Ричард винаги бе намирал изкусителност в движенията й. Сега му се струваха като извивки на змия.
Магията на меча му напираше, готова да разкъса цялото му тяло и да излезе навън. Тя бе направена така, че да се възбужда от присъствието на враг, у когото усети зли намерения. В този момент Ничи толкова пълно отговаряше на всички условия, че Ричард едва удържаше оръжието си да не се впусне в самостоятелна битка за унищожение на заплахата за Търсача. Все още усещаше болката, причинена му от Агиела, а освен нея трябваше да се бори и с меча си. Усещаше релефните букви на думата ИСТИНА да се врязват в дланта му.
Този път, вероятно повече от всеки друг път, стоеше лице в лице с истината, в невъзможност да се поддаде на крещящите си желания. Животът и смъртта бяха в равновесие.
— Ричард — рече Калан с равен глас. Изчака погледът му да се обърне към нея. — Убий я. — В гласа й се усещаше власт, която не търпеше неподчинение. В бялата си Изповедническа рокля думите й звучаха наистина недвусмислено заповеднически. — Направи го. Не чакай друга възможност. Убий я. Недей да мислиш, а го направи.
Ничи изчака отговора му. Очевидно това, което щеше да каже Ричард, я интересуваше само от любопитство, нищо повече. Ричард нямаше какво да мисли или решава.
— Не мога — каза той на Калан. — Това ще убие и теб.
Ничи повдигна вежда.
— Много добре, Ричард. Чудесно.
— Направи го! — изкрещя Калан. — Направи го сега, докато все още можеш!
— Спокойно — отвърна й той, без да повишава глас. Обърна се към Ничи: — Да те чуем.
Тя сключи ръце по начина, по който обикновено го правеха Сестрите на светлината. Само дето тя не бе Сестра на светлината. В сините й очи се усещаше нещо много Дълбоко, но какво бе то, Ричард не знаеше и не можеше а си представи. Тя притежаваше напрегнатия поглед на човек, способен да понесе върху себе си цял свят от чувства — от копнеж до силна омраза. Онова, което виждаше със сигурност в погледа й, бе пълната решителност, по—важна за нея от самия живот.
— Нещата стоят така, Ричард; идваш с мен. Докато аз съм жива, и Калан ще живее. Умра ли, умира и тя. Просто е, нали?