ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Докато гледаше как Ничи се отдалечава на петнистия си кон към просеката и синкавите планини в далечината, Калан продължаваше да се мъчи да преодолее тъпата болка от стореното й от жената. Скрити зад близките дървета, ги наблюдаваха сърна и почти порасналото й чедо — и двете техни познайници от стадото, което честичко навестяваше поляната им. Сега животните стояха нащрек с вдигнати уши и не изпускаха от поглед Ничи, за да разберат дали представлява евентуална заплаха за тях. Уплашени от видяното, когато Ничи се обърна към тях, те вдигнаха опашки и се шмугнаха между дърветата.
Калан не се остави на ситуацията да я обърка. Но ако не бяха железните ръце на Ричард около кръста й, щеше да се хвърли върху Сестрата на мрака. Отчаяно й се искаше да освободи Изповедническата си сила. Никой никога не я бе заслужавал повече.
Ако сетивата й не бяха толкова замъглени, вероятно би могла да предизвика силата си чрез Кон Дар, Кървавата ярост на една древна способност, която тя притежаваше. Подобна изключителна магия би могла да прекоси относително малкото разстояние до Сестрата, но поради магията на Ничи опитът й би бил напразен. Единственото, което Калан имаше сили да направи, бе да остане на крака и да се въздържи да не повърне.
Беше отчайващо, влудяващо и унизително, но Ничи я бе изненадала и дори при положение, че Калан разполагаше със светкавичната си Изповедническа магия, Сестрата я изпревари. А щом хищните лапи на Ничи се вкопчиха в нея, Калан нямаше какво да стори.
През целия й живот я бяха учили да не се оставя да бъде хваната неподготвена. Изповедниците бяха вечни мишени и Калан прекрасно го знаеше. В подобни ситуации тя винаги бе побеждавала. Но след тези месеци на спокоен живот усещанията й бяха закърнели и бдителността й приспана. Закле се никога повече да не допуска да се случи подобно нещо … което обаче никак не й помагаше в случая.
Все още усещаше живата магия на Ничи да пронизва съществото й, сякаш самата й душа бе разкъсана от мъчения. Вътрешностите й все още не можеха да се успокоят след преживения насилствен стрес. Студеният вятър, побягнал по поляната и разлюлял зелената трева, охлади пламналото й лице. Той донесе в долината някаква непозната миризма — нещо, което закърнелите й сетива възприеха като неясна прокоба. Огромните борове зад къщата е кланяха и извиваха снаги, но устояваха на могъщите пориви на вятъра, които звучаха като мощен удар на вълни в прибоя на назъбен скален риф.
Каквато и да бе освободената от Сестрата магия, Калан бе наясно, че Ничи не я е излъгала за последиците. Колкото и да мразеше тази жена, чрез майчиното заклинание тя усещаше някаква връзка с нея — връзка, която би могла да определи като … привързаност. Беше толкова объркващо. Определено смущаваща, но в същото време по някакъв начин успокояваща връзка с жената извън злите й магически способности и изкривени цели. Нещо дълбоко в Ничи сякаш заслужаваше да бъде обичано.
Въпреки тези неясни дълбоки чувства в душата й разумът на Калан й повтаряше истината за нещата — че подобни усещания са само илюзорни. Ако й се отдадеше възможност, нямаше да се поколебае да убие Ничи.
— Кара — обади се Ричард, докато изпращаше с гневен поглед коня на Ничи, бавно отдалечаващ се през по ляната. — Не искам дори да ти минава през главата да се опитваш да я спреш.
— Няма да позволя …
— Сериозно ти говоря. По—сериозен съм от всякога, от всяка заповед, която някога съм ти давал. Ако нараниш Калан по такъв начин … е, убеден съм, че няма да ми причиниш такава болка. Защо не се облечеш.
Кара изсумтя под мустак. Щом Морещицата потъна в къщата, Ричард се обърна към Калан, която едва сега бе забелязала голотата й. Помисли си, че вероятно са я прекъснали посред банята й. Използваната от Ничи магия бе замъглила съзнанието на Калан и тя си спомняше смътно последните събития.
Съвсем ясно обаче помнеше усещането за допира на Агиела. Разтърсващата мощ на оръжието на Морещицата я бе пронизала чрез магията на Ничи като копие през купа сено. Макар Кара да бе насочила Агиела си към Ничи, Калан го бе усетила, сякаш бе използван директно срещу нея.
Калан нежно докосна Ричард по наранената челюст и го изгледа съчувствено, но когато той я погледна с очи, в които се четеше, че няма нужда от съжаление, го прегърна. Огромните му ръце се сключиха на кръста й. Тя се отпусна в прегръдката му и положи лице върху гърдите му — Не може да е истина — прошепна тя. — Просто не е възможно.
— Но е.
— Толкова съжалявам.
— Съжаляваш ли?
— Че се оставих да ме изненада — Калан се разтресе от яд към самата себе си. — Трябваше да съм нащрек. Ако се бях държала подобаващо и я бях убила първа, никога нямаше да се стигне дотук.