Знаеше, че може, понеже сега тя притежаваше онова, което единствено тя можеше да му даде. Втренчена в напрегнатите му сиви очи, тя си даде сметка, че не може да устои на искрената му молба и единствено желание — не и в момент като този.
— Добре, Ричард. Няма да се опитвам да те освободя по никакъв начин. Ще те чакам. Ще го понеса. Познавам те. Знам, че няма да се откажеш. И знам, че мога да очаквам не по—малко от теб. Когато вече няма да те има, ще те чакам, а един ден отново ще бъдем заедно. Никога няма да се разделим в сърцата си. Както каза, нашата любовна клетва е над времето.
Ричард затвори очи с облекчение. Нежно я целуна по челото. Вдигна ръката й от гърдите си и обсипа с меки целувки кокалчетата й. Едва тогава Калан осъзна колко много е означавала тази нейна клетва за него.
Тя дръпна рязко ръка и с енергично движение свали от врата си колието на Шота, подарено й като сватбен подарък. Предназначено бе да я предпазва от забременяване. Обърна ръката на Ричард и пъхна колието в дланта му. Той погледна учуден малкия тъмен камък, закачен на златна верижка.
— Защо го правиш?
— Искам да го вземеш. — Калан се покашля, за да укрепи гласа си. Едва успя да прошепне: — Знам какво иска тя от теб — какво ще те принуди да направиш.
— Не, не е което … — Той поклати глава и каза: — Няма да го взема — сякаш жестът му можеше да зачеркне възможността.
Калан го погали по лицето. Гледаше го през водниста завеса.
— Моля те, Ричард. Моля те, вземи го заради мен. Не мога да понеса мисълта, че някоя друга жена може да има дете от теб. — Нито дори мисълта за опит в създаването му, последното обаче не го каза. — Особено след моето …
Той отвърна поглед от очите й.
— Калан … — думите му изневериха.
— Направи го заради мен. Вземи го. Моля те, Ричард, аз правя каквото искаш и ще изтърпя твоето пленничество. Моля те, приеми с уважение моята молба. Не мога да понеса мисълта, че тази руса вещица може да има дете от — Детето, което би трябвало да е мое. Нима не виждаш? Как мога изобщо да обичам нещо, което съм ненавиждала? И как мога да мразя нещо, което е било част от мен? Моля те, Ричард, не допускай да се случи това. Студеният вятър разпиляваше косата й. Целият й живот, както й се струваше, излизаше от контрола й. Направо не можеше да повярва, че това място на толкова радост, спокойствие и избавление, мястото, където тя се върна към живота, може да се превърне в начало на неговото пленничество.
Ричард протегна ръка към колието, сякаш можеше да го ухапе. Тъмният камък се претърколи в пръстите му, хвърляйки отблясъци в угасващата светлина на деня.
— Калан, не мисля, че става въпрос за това. Наистина.
Но така или иначе, тя просто може да откаже да го носи и да застраши живота ти, ако аз не…
Калан взе златната верижка от ръцете му и я изля на малка купчинка в дланта му. Тъмният камък блещукаше, обвит от мрежа от тънки златисти нишки. Тя затвори юмрука му с ръце.
— Ти беше този, който настояваше да не пренебрегваме нещата, които са болезнени за мислите ни.
— Но ако тя откаже…
Калан се вкопчи още по—силно в треперещите му пръсти.
— Ако някога поиска от теб това, ще трябва да я убедиш да го сложи на врата си. Трябва да го направиш. Заради мен. За мен е достатъчно ужасно да си помисля, че тази жена ми отнема любимия, съпруга, за да трябва да се страхувам и…
Голямата му ръка бе толкова топла, позната и успокояваща. Думите й едва излязоха от устата й. Нямаше какво друго да каже, освен да го моли:
— Умолявам те, Ричард.
Той стисна устни и кимна, прибра колието в джоба си.
— Не вярвам да има такива намерения, но ако наистина се окаже така, имаш думата ми — тя ще носи това колие.
Калан се отпусна в прегръдките му със стон. Той я отблъсна леко.
— Хайде. Да побързаме. Трябва да си взема някои неща. Остават ми едва няколко минути, иначе всичко ще е напразно. Ще тръгна по пряката пътека и ще я изпреваря до върха, но въпреки това нямам много време.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Калан усети присъствието на Кара, облечена в червената си кожена дреха, застанала на прага на спалнята им, да наблюдава как Ричард си събира багажа. Калан кимна, докато двамата с Ричард си обменяха безмълвни, кратки послания. Вече бяха уговорили условията по въпросите, касаещи живота и смъртта. Сега сякаш и двамата се страхуваха да не кажат нещо, което би разрушило деликатните, трудни, отчаяни споразумения, които бяха постигнали.