Той й благодари и напъха вързопчетата в раницата си. Преди да прибере хляба, го вдигна към носа си и вдиша дълбоко. Усмихна се с признателност на Кара.
После бързо се изправи. Усмивката му се изпари по начин, от който Калан настръхна до мозъка на костите си. Изглеждаше така, сякаш се мъчи неистово да накара сам себе си да свърши някакво последно, тежко задължение. Измъкна ножницата през главата си. Задържа я в лявата си ръка и извади Меча на истината, стиснал го за дръжката в побелелия си десен юмрук.
Острието издаде характерния си металически звук, оповестяващ появата му.
Ричард нави ръкава си и обърса острието по вътрешната част на ръката си. Калан примигна, докато го гледаше. Не можеше да каже дали се поряза толкова дълбоко нарочно или без да иска. Изведнъж си спомни, че с каквото и оръжие да борави, той винаги достига точно такава дълбочина, каквато желае.
Обърна острието и потопи и двата му ръба в прясната кръв. Окъпа острието, напоявайки го със сластолюбивия вкус, изостряйки апетита му за още. Калан нямаше представа какво прави той и защо го прави точно сега, но ритуалът й се стори потресаващ. Толкова й се искаше да бе извадил меча по—рано и да го бе насочил към Ничи. Калан не би се уплашила от нейната кръв. Ричард отлепи острието от плътта си и го прибра в ножницата. Кръвта, стичаща се по ръката му, оставяше тъмни ивици по ножницата, докато Ричард спускаше ръката си по нейната дължина, надолу към острието, за да я сграбчи в юмрука си през средата. Свел глава, втренчил поглед в сребристите и златисти отблясъци на ножницата, искрящи дори през кръвта му, той се приближи към нея.
Вдигна поглед и Калан съзря смъртната ярост на магията да танцува в очите му. Бе предизвикал изпепеляващия гняв на меча, след което го бе потушил. Никога преди не го бе виждала да прави подобно нещо.
Повдигна прибрания в ножницата меч към лицето й. Сухожилията му бяха изхвръкнали върху релефа на юмрука му. Изпод петната кръв проблясваха белите му кокалчета.
— Вземи го — изрече той дрезгаво с глас, който издаваше вътрешната борба, водена в сърцето му.
Онемяла, Калан пое ножницата в две ръце. За миг, докато Ричард отлепи кървавата си ръка, тя почувства някакво разтърсване, сякаш изведнъж бе споена с оръжието посредством никога неизпитван гняв. Нямаше да се учуди, ако изпод пръстите й бяха пробягали искри. Усещаше подобна ярост да извира от студената стомана, която едва не я повали на колене. Ако в този миг можеше да пусне оръжието, то щеше да докосне земята вместо нея. Но то сякаш бе залепнало за ръцете й.
След като Ричард махна ръката си, прибраният в ножницата меч загуби неудържимия гняв, натрупан в него, и се превърна в най—обикновено оръжие.
Ричард издигна пръст във въздуха. Опасната магия не бе угаснала в очите му. Мускулите на лицето му затанцуваха.
— Не изваждай този меч — предупреди я той със смразяващ шепот, — освен ако от това не зависи животът ти. Знаеш какво може да причини той на човек. Не само на този, попаднал под силата на острието, но и на ръката, която го стиска за дръжката.
Калан, попаднала в клопката на напрегнатия му поглед, можа само да кимне. Спомняше си ясно първия път, когато Ричард бе използвал меча, за да убие човек. Първият път, когато му се наложи да изпита ужаса на убийството, бе в нейна защита.
Тогава, в този първи път, с отнемането на другия живот едва не бе загубил и своя. Трябваше да положи огромни усилия, за да се научи да владее подобен ураган от магия, какъвто се съдържаше в Меча на истината.
Ричард можеше да гледа заплашително и без гнева на меча. Калан си спомняше няколко пъти, когато единствено хищният му поглед бе смълчавал тълпа от хора. Малко бяха нещата, които един човек би желал по—силно да избегне, освен този поглед. Сега същите тези очи блестяха, гладни да убиват.
— Ако трябва да го използваш, разгневи се — избоботи той. — Разгневи се неистово. Това ще бъде единственото ти спасение.
Калан преглътна.
— Разбирам. — Тя кимна. — Помня.
Справедливият гняв бе единствената защита срещу разяждащата болка, която мечът изискваше в замяна на това, че е бил използван.
— Живот или смърт. Няма друга причина. Не знам какво ще стане и няма да разбера по—рано от теб. Но предпочитам това, вместо когато ти се наложи, да нямаш към какво да се обърнеш за помощ. Дадох му вкуса на кръвта. Тя ще го държи гладен. Извадиш ли го, ще бъде в кръвна ярост.
— Разбирам.
Най—сетне погледът му угасна.
— Съжалявам, че съм принуден да те натоваря с ужасната отговорност на това оръжие, особено по този начин, но това е единствената защита, която бих могъл да ти предложа.