Явно го биваше в тази работа. Беше го гледала как го прави предишната нощ — започвайки от брезова кора, подпалки и съчки. Ничи никога не си бе падала особено по подобни природни занимания. Остави го да се оправя сам и се зае да прегледа ремъците и юздите на конете. Засега дъждът ги бе напуснал. От него бе останала само влажната мъгла, оросяваща бузите й.
Докато се мъчеше да напъха обратно в токата хлабавите върви на дебелата сплетена юзда, откъм хралупата се чуха пращящи звуци. Пукането й подсказа, че Ричард явно се е справил. Дочу тракането на метален съд о камък и си представи, че сигурно слага вода, за да се свари, щом огънят стане достатъчно силен.
Седнала на гранитната плоча, Ничи продължи безмълвно да се занимава с юздата, когато Ричард излезе от хралупата, за да довърши грижите си около конете. Освободени от торбите на муцуните си, животните се напиха от малко езерце, образувало се в пукнатината между две скални плочи. Макар Ричард да бе облечен в подходящи за околната среда тъмни дрехи, те не можеха да скрият формите на тялото му. Сивият му поглед се плъзна към нея, обследвайки с какво се занимава тя. Остави я да си върши каквото е започнала и се върна при конете. Огромните му ръце се движеха със сигурност и лекота. Ничи бе сигурна, че животните ще останат изключително доволни от това някой да почисти напластената в копитата им кал. На тяхно място тя определено щеше да е благодарна за подобно внимание.
— Каза, че трябва да поговорим — най—сетне проговори Ричард, докато прокарваше четката по задницата на кобилата, за да почисти някакво последно петно. — Предполагам, че под разговор разбираш излагането на условията на моето затворничество. Вероятно си създала правила за пленниците си.
По ледения му глас й стана ясно, че е решил да я провокира малко, да изпробва реакциите й. Ничи остави юздата настрани. Отвърна на предизвикателния му тон с искрено съчувствие:
— Това, че нещо ти се е случило преди, Ричард, не означава, че ще ти се случи отново. Съдбата не ражда непрекъснато едни и същи деца. Всяко едно е различно. Този път е по—различно от предишните два.
Отговорът й, както и съчувствието в погледа й, явно го свариха неподготвен. Той я изгледа за момент, преди да прибере четката в един от джобовете на самара и да извади пикел.
— Предишните два ли? — Нямаше начин да не е схванал посланието й. Леденото му изражение не издаде мислите му, той се наведе и повдигна десния заден крак на жребеца, за да изчисти калта от копитото му. — Не разбирам за какво говориш.
Докато го гледаше как рови в копитото на животното, Ничи си представяше, че рови така и в нейната душа, опитвайки се да разбере какво по—точно знае тя за предишните два пъти и какво според нея е по—различно сега. Той със сигурност би желал да узнае как тя възнамерява да избегне грешките на другите му похитители. Всеки войн би го пожелал.
Още не бе готов да чуе колко фундаментално по—различно е всичко сега.
Ричард продължи да обикаля големия черен кон, като почистваше копитата му едно по едно, докато накрая стигна до предното ляво, най—близо до Ничи. Щом приключи и пусна крака на животното, тя стана. Когато Ричард се изправи, се оказа толкова близо до нея, че тя усети топлия му дъх да гали бузата й. Погледна я с огнен поглед — не толкова смущаващ, колкото й се бе струвал при първите им срещи.
Тя установи, че вместо да сведе глава, отвръща смело на пронизителния му поглед, удивена, че го е хванала. Най-сетне го хвана. Нямаше да се учуди повече, ако бе успяла да вкара в бутилка луната и звездите.
— Ти си затворник — обади се тя. — Гневът и презрението ти са напълно разбираеми. Не съм и очаквала, че всичко това ще ти хареса, Ричард. Но сега не е същото като преди. — Тя нежно го хвана за гърлото. Жестът й го изненада, но разбра, че не го заплашва непосредствена опасност. — Преди — продължи тя тихо и утешително — на врата ти имаше яка — и двата пъти.
— Ти присъстваше в Двореца на пророците, когато бях отведен там.
Тя го усети как преглъща.
— Но другия път…
Ничи пусна гърлото му.
— Аз не използвам яка, както правеха Сестрите на светлината, за да те контролирам, за да ти причинявам болка, чрез която да те принуждавам да ми се подчиняваш. Целите ми не са такива.
Тя придърпа наметалото над раменете си и се усмихна отнесено.
— Спомняш ли си първия път, когато дойде в Двореца на пророците? Спомняш ли си речта, която произнесе?
Ричард не отговори, но в очите му тя видя, че мисълта му работи.
— Ти бе изпаднал в ярост — не много по—различна от сегашната. Вдигна в ръка червената палка, която висеше на врата ти. Спомняш ли си, Ричард?