Ничи се бе отказала от Създателя, за да изпълни докрай делото му, и бе врекла душата си на Пазителя на отвъдния свят. Трябваше да го направи. Само човек, обладан от злото като нея, не би изпитвал подобаващи чувства, състрадание към всичките онези страдащи и отчаяни души. Каква тъжна ирония — да служиш вярно на нуждаещите се по такъв начин.
— Може би за теб нещата стоят така, Ричард — каза Ничи с дрезгав глас, обърнала поглед към немия кошмар на спомените си. — Не и за мен. Нито пък за Хания. Преди да й прережа гърлото, тя ми благодари за онова, което се канех да сторя.
В очите на Ричард нямаше милост.
— И защо искаше да ти разкаже за Дена, за мен?
Ничи се сгуши в пелерината си.
— Нима не е очевидно?
— Не е възможно да допуснеш грешката на Дена. Ти нямаш нищо общо с нея, Ничи.
Беше уморена. Първата нощ той не бе спал и тя го знаеше. Бе усетила погледа му, впит в гърба й. Знаеше колко много го боли. Застанала с гръб към него, бе ридала безмълвно заради омразата в очите му, заради товара да си призваният да направи онова, което е най—добро. Светът бе толкова ужасно място.
— Може би, Ричард — тихо каза тя — някой ден ще ми покажеш разликата.
Беше толкова уморена. Предишната нощ, когато той се бе оставил на умората да го отвлече и се бе предал на съня, Ничи на свой ред бе останала будна цяла нощ, бе наблюдавала съня му, усещайки връзката си с Майката Изповедник. Тази връзка изпълваше Ничи с огромно съчувствие към Калан.
Всичко бе в името на доброто.
— Хайде вече да се прибираме — допълни тя, — времето е отвратително. Студено ми е и съм гладна. Имаме нужда от почивка. И както ти казах, трябва да обсъдим някои неща.
Тя знаеше, че не може да го лъже. Не можеше да му каже всичко, разбира се, но за онова, което му казваше, не смееше да го лъже.
Танцът бе започнал.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Ричард разчупи наденицата, която Ничи му подаде от самара си, и я хвърли в канчето с къкрещ ориз. Нещата, които тя му каза, продължаваха да отекват болезнено в главата му и той се мъчеше да ги подреди по някакъв приемлив начин.
Не знаеше колко от чутото смее да приеме за истина.
Страхуваше се, че всичко е вярно. Явно Ничи нямаше полза да го лъже — поне не за казаното до момента. Не бе толкова … враждебна, колкото си бе мислил, че ще е. Ако е друго, поне изглеждаше някак меланхолична, вероятно заради стореното — макар да му бе трудно да повярва, че клета Сестра на мрака може да изпитва угризения на съвестта. Вероятно всичко това бе само част от постановката, някаква хитрина, предназначена да служи за крайната й цел.
Ричард разбърка ориза с една обелена от кората клечка.
— Каза, че имаме да обсъждаме някои неща. — Прокара клечката по ръба на съдината, за да я изчисти. — Предполагам това означава, че предстои да чуя някои заповеди.
Ничи примигна, сякаш бе прекъснал мислите й за нещо друго. Изглеждаше не на място, седеше скована, изправила гръб в хралупата на бора, облечена както винаги в черната си рокля. Ричард никога преди не би могъл да си представи Ничи сред природата, камо ли пък да седи на земята. Самата идея за това винаги го бе разсмивала. Роклята й постоянно му напомняше за Калан не само защото бе до такава степен нейна противоположност, че сама подтикваше към сравнение, но и още защото така още по—ясно виждаше ужасната връзка между двете.
Самата мисъл го прониза болезнено.
— Заповеди ли? — Ничи скръсти ръце в скута си и впери очи в него. — О, да, имам няколко искания, на които бих желала да обърнеш внимание. Първото е да не използваш дарбата си. Изобщо. По никакъв повод. Ясно ли е? Понеже така или иначе, доколкото си спомням, не изпитваш особено топли чувства към дарбата си, това не би следвало да ти представлява особена трудност, нито да ограничава правата ти, особено като се има предвид, че нещо, което обичаш, няма да оцелее, ако нарушиш това условие. Разбра ли ме?
Студените й сини очи съдържаха повече заплаха, отколкото думите й. Ричард кимна само веднъж, обещавайки нещо, което в този момент не разбираше изцяло.
Сипа димящата й вечеря в плитка дървена паница и й я подаде заедно с една лъжица. Ничи се усмихна в знак на благодарност. Ричард остави съдинката на земята между краката си и гребна лъжица ориз, подуха с уста, за да по—изстине, и я лапна. Наблюдаваше я с крайчеца на окото си как сръбва малка глътчица за вкус.
Освен изумителното си тяло Ничи имаше и изключително изразително лице. Всеки път, когато нещо не й бе по вкуса или пък решеше да изрази гняв, заплаха или неудоволствие, лицето й ставаше пусто и студено. Не се мръщеше с обичайната за хората гримаса при изразяване на подобни чувства; по—скоро лицето й придобиваше някакъв отстранен и хладен израз. И той по някакъв свой си начин бе по—смущаващ. Това бе нейното непобедимо оръжие.