— Но, Ан, нали ти си Прелат.
Ан отвърна очи.
— Какво хубаво е донесло това на някого?
Алесандра сведе очи. Вятърът стенеше скръбно в клоните на дърветата. Поривите му развихряха синьосиви струйки сняг и ги запращаха срещу огъня. Слънцето се бе скрило зад тъжните облаци. Ан обърса носа си в края на заледеното си наметало.
Алесандра положи приятелска ръка на рамото й.
— Ти ме върна от Пазителя, в Светлината на Създателя. Аз бях в ръцете на Джаганг и се държах ужасно с теб, когато хората му те заловиха, и въпреки това ти нито за миг не се отказа от мен. Кой друг би ме изтърпял? Без теб душата ми щеше да бъде изгубена завинаги. Съмнявам се, че изобщо можеш да си представиш колко съм ти благодарна, Прелате.
Въпреки очевидното завръщане на Алесандра при Светлината Ан и друг път се бе оказвала излъгана от нея. Алесандра се бе обърнала към Пазителя преди години, бе станала Сестра на мрака, а Ан изобщо не беше разбрала. Как може човек да има вяра на някого след подобно предателство?
Тя се вгледа в очите на Сестрата.
— Надявам се. Моля се думите ти да са искрени.
— Искрени са, Прелате.
Ан повдигна ръка към засенченото слънце.
— И вероятно когато застана в Светлината на Създателя в другия свят, този благороден жест ще компенсира хилядите животи, отнети по моя вина?
Алесандра отвърна поглед, бършейки ръцете си в пластовете дрехи. Обърна се и сложи две съчки в огъня.
— Трябва ни топла храна. Така ще се почувстваш по—добре, Прелате. И двете ще се почувстваме по—добре.
Ан седеше на земята и наблюдаваше как Алесандра приготвя силната си лагерна супа. Ан се съмняваше, че дори вкусният аромат на топла супа ще може да възвърне апетита й.
— Как мислиш, защо Ничи е взела Ричард? — попита Алесандра, докато слагаше сушени гъби от една кесийка в супата.
Ан погледна озадаченото й лице.
— Представа нямам. Единственото, за което се сещам, е, че може да лъже и всъщност да го води при Джаганг.
Алесандра начупи на парченца малко изсушено месо и пусна и него във врящата смес.
— Защо? Ако го е хванала и той е бил принуден да прави каквото тя му заповяда, защо да лъже? Каква й е целта?
— Тя е Сестра, отдадена на Пазителя. — Ан вдигна ръце и ги отпусна обратно в скута си. — Това не е ли достатъчна причина, за да лъже? Да лъжеш е грешно. Да лъжеш е зло. Това е достатъчно добра причина.
Алесандра поклати глава.
— Прелате, аз също бях Сестра на мрака. Нали си спомняш? Знам, че не е така. Изобщо не е така. Нима ти казваш винаги истината, само защото си вярна на Светлината? Не. Има хора, готови да излъжат в името на Пазителя така, както и ти си готова на лъжа в името на Създателя, за да изпълниш повелята му, ако се наложи. Защо Ничи ще лъже за това? Държала е нещата в свои ръце и лъжа не й е била нужна.
— Нямам представа — Ан не можеше да се съсредоточи достатъчно, за да й отговори. В мислите й цареше пълен хаос. По нейна вина Ричард бе попаднал в ръцете на врага — не заради Ничи.
— Мисля, че го е направила заради себе си.
Ан вдигна поглед.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че Ничи продължава да търси нещо.
— Да търси нещо? Нямам представа за какво говориш.
Алесандра взе щипка подправки от навита промазана хартиена торбичка и ги пусна в супата.
— От първия ден, в който я взех от дома й, за да я заведа в Двореца на пророците, Ничи постепенно израстваше някак по — …отстранена. Винаги е правила всичко възможно, за да помага на хората, но винаги си е оставала дете, което ме караше да се чувствам неадекватна в изпълнението на нуждите й.
— Като например?
Алесандра поклати глава.
— Не знам. Винаги съм си мислела, че търси нещо. Предполагах, че може би е Светлината на Създателя. Товарех я безмилостно с надеждата да отворя очите й за Него и да запълня тази нейна вътрешна необходимост. Дори се постарах да я отделя от семейството й. Баща й бе влюбен в парите, а майка й … ами тя бе изпълнена с добри намерения, но винаги ме караше да се чувствам неловко в нейно присъствие. Мислех, че Създателят ще запълни празнотата в сърцето на Ничи. — Александра се поколеба.
— По—късно вече смятах, че онова, от което има нужда, е Пазителят.
— Значи мислиш, че е взела Ричард, за да запълни… някаква вътрешна необходимост?
— Не знам. — Алесандра въздъхна отчаяно и някак тежко. Разбърка супата и прибави щипка сол. — Прелате, мисля, че предадох Ничи.
— По какъв начин?
— Не знам. Вероятно като не успях да я обвържа адекватно с нуждите на другите — оставях й твърде много време, за да мисли за себе си. Винаги ми се бе струвала отдадена на своите съграждани, отговорна за благосъстоянието им, но може би трябваше да я ангажирам с нуждите и на други хора, да я науча на добродетелта на Създателя, като я накарам да се грижи за ближния повече, отколкото за собствените си егоистични нужди.