— Чакат ни тежки времена — заключи Алесандра. — Но Създателят има две ръце, нали така? Една за мен и една за теб, Прелате.
Ан не можа да се въздържи да не се усмихне пред тази мислена картина.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
— Влез — подвикна Зед в отговор на настоятелното кашляне пред палатката му.
Сипа вода от каната в нащърбения метален съд, който, поставен върху един пън, му служеше за мивка. Наплиска лицето си с вода и дъхът му секна. Остана изумен от факта, че толкова студена вода е все още в течен вид.
— Добро утро, Зед.
Все още дишайки тежко, Зед избърса ледената вода от очите си. Примигна срещу Уорън.
— Добро утро, момчето ми.
Уорън се изчерви. Зед си каза, че сигурно не би трябвало да нарича човек два пъти по—възрастен от него „момчето ми“. Вината си беше на Уорън — да се постарае да не изглежда толкова млад…! Зед въздъхна и се протегна да издърпа една кърпа от купчината карти, мръсни чинии, ръждиви линийки, празни чаши, одеяла, пилешки кости, едно въже, яйце, което изгуби посред един урок преди няколко седмици, и други партакеши, които някак си се бяха натрупали с времето в ъгъла на малката му походна палатка.
Уорън мачкаше на топка виолетовата си роба.
— Тъкмо идвам от палатката на Вирна.
Зед преустанови търсенето и го погледна през рамо.
— Нещо?
Уорън поклати русата си глава.
— Съжалявам, Зед.
— Е — подсмихна се Зед, — това не означава нищо.
— Дъртата има повече животи от котката, дето имах някога, която само за един ден беше ударена от гръм, а след малко падна в кладенец. Разказвал ли съм ти за тази котка, момчето ми?
— Хм … ами, всъщност да — усмихна се Уорън. — Но ако ти се разправя, нямам нищо против да чуя историята отново.
Зед махна с ръка и стана по—сериозен.
— Сигурен съм, че Ан е добре. Вирна я познава по—добре от мен, но съм имал случай да се убедя, че старата жена е почти неподатлива на зло.
— И Вирна каза нещо подобно. — Уорън се усмихна сам на себе си. — Ан винаги е можела да прати обратно в облаците погналата я светкавица.
Зед изсумтя в знак на съгласие и отново се зае да рови в купчината вещи.
— По—жилава е от старо месо. — Той хвърли през гърба си две стари карти.
Уорън се наклони напред.
— Какво търсиш, ако смея да попитам?
— Кърпата си. Сигурен съм, че имах…
— Ето я — рече Уорън.
Зед вдигна глава.
— Моля?
— Кърпата ти — посочи отново Уорън. — Ето я там, на облегалката на стола.
Зед сграбчи блудната кърпа и избърса сухото си лице. Изгледа смръщено Уорън.
— Имаш очи на джебчия. — Хвърли кърпата на купа при останалите си неща, където й беше мястото.
Уорън отново грейна в усмивка.
— Приемам го за комплимент.
Зед килна глава.
— Чу ли това?
Уорън моментално стана сериозен и напрегна слух заедно със Зед да определи идващите отвън звуци. По твърдата земя трополяха копита, мъже, минаващи покрай палатката, разговаряха приглушено, други подвикваха тихичко заповеди, пукаха огньове, скърцаха каруци, дрънчеше желязо.
— Какво да съм чул?
Лицето на Зед се изкриви неопределено.
— Не знам. Нещо като подсвирване.
Уорън повдигна пръст над рамото си.
— От време на време мъжете подсвирват, за да привлекат вниманието на конете и за други неща. Понякога се налага.
Всички в лагера се опитваха да бъдат колкото се може по—безшумни. Особено подсвиркванията се чуваха надалеч в равната местност. Трудно бе лагер с размерите на Д’Харанския да остане незабелязан, така че от време на време сменяха местоположението си, за да объркват врага. Звукът беше един от най—опасните им врагове.
Зед поклати глава.
— Сигурно е било това. Нечие дълго изсвирване.
— Все пак, Зед — продължи Уорън. — Ан отдавна би трябвало да е пратила на Вирна съобщение.
— Докато пътувах с Ан, имаше моменти, когато изпращането на съобщение бе невъзможно — махна с ръка Зед. — По дяволите, по едно време аз бях този, който й забраняваше да използва проклетата книга. Само като се сетя за нея, тръпки ме побиват. Не мога да разбера защо просто не пише писма като нормалните хора. — Знаеше, че лицето не може да скрие загрижеността му. — Проклети дневници. Мързелашка работа. Станал съм Пръв магьосник, а никога не ми се е налагало да прибягвам до такива работи.
— Може да я е загубила. Така мисли и Вирна.
Зед вдигна пръст във въздуха.
— Точно така. Много е вероятно да е станало тъкмо това. Книгата е малка — може да е изпаднала от колана й и тя да не е забелязала, докато двете с Алесандра не са започнали да се установяват за вечерта. Ако е имало нещо такова, никога не би я намерила. — Той размаха пръст. — Това напълно подкрепя теорията ми. Човек не бива да разчита на подобни магически номерца. Те го правят мързелив.