Можеха да се надяват, че след като веднъж подмамят врага в този по—труден терен, където имаше по—благоприятни условия за защита, Орденът ще загуби част от предимството си и ще спре похода си напред. Станеше ли това, Д’Харанците щяха да започнат да ги изтребват поединично. Те не виждаха особен недостатък в малкия си брой. Напротив — този факт само засилваше волята им за победа.
Зед се отнесе нанякъде, представяйки си почернелите от хора бойни полета. Вече виждаше смъртоносната сила, която самият той възнамеряваше да освободи.
Освен това знаеше, че в битката нещата рядко вървят според предварителните планове.
— Не се притеснявай, генерале, днес Императорският орден ще даде първата си лепта от огромната цена, която ще плати заради агресията си в Новия свят.
Ухиленият генерал потупа Зед по рамото.
— Ти си добър човек.
Генералът се отдалечи, като пътьом продължи да дава заповеди и повика за коня си, докато вървеше, около него се насъбраха цял куп негови помощници.
Започна се.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
Вдигнал ръце на хълбоците, Ричард се бе навел над търбуха на звяра.
— Е? — подвикна Ничи от коня си.
Ричард стоеше до едно щръкнало във въздуха ребро, което се извисяваше почти цял човешки ръст над главата му. Закри очи срещу искрящите слънчеви лъчи, докато оглеждаше набързо пустия хоризонт зад себе си. Погледна Ничи, чиято коса на фона на изгряващото слънце бе придобила цвят на мед.
— Бих казал, че е било дракон.
Когато кобилата й започна да отстъпва встрани, отдалечавайки се от огромната купчина кокали, Ничи притегна юздите.
— Дракон — повтори тя вяло.
— От кокалите тук—там стърчеше по някое изсъхнало парче месо. Ричард прогони с ръка нападналия го облак мухи. Цялата местност бе изпълнена с тягостния мирис на разложено. Той излезе от гигантския гръден кош и посочи главата, свита в ложе от покафеняла трева. Имаше достатъчно място между ребрата, за да мине, без да се налага да застава странично.
— Познавам го по зъбите. Някога имах драконов зъб.
Ничи го изгледа подозрително.
— Е, каквото и да е, ако си се нагледал, по—добре да се махаме.
Погали Ричард избърса длани. Когато се приближи до коня животното изпръхтя и отстъпи назад. Явно не обичаше миризмата на смърт и нямаше доверие на Ричард, който й бе позволил да се приближи толкова много до нея. Погали го по лъскавия черен врат.
— Спокойно, Момче — успокои го той. — Всичко е наред.
Когато видя, че Ричард вече е на седлото, Ничи обърна кобилата си и тръгна. Светлината на късния следобед хвърляше удължени, назъбени сенки под ребрата на мъртвия звяр, които сякаш се протягаха към Ричард, мамеха го да се върне към призрака на някакъв ужасяващ край. Той хвърли поглед през рамо към тленните останки, врязани посред пусто, леко вълнисто тревисто поле, след това подкара коня си в тръс, за да настигне Ничи. Не бе нужно да го пришпорва силно, за да напусне това обиталище на смъртта — животното с готовност се втурна в лек галоп.
През месеца, който Ричард бе прекарал с коня, двамата бяха свикнали един с друг. Жребецът проявяваше към него добронамереност, но не и искрени приятелски чувства. Ричард не бе достатъчно мотивиран, та да се опитва да постигне повече. Всъщност сприятеляването с коня бе последната му грижа. Ничи не знаеше дали двете животни са били кръстени преди, пък и като че ли не изглеждаше особено ентусиазирана да им търси имена, така че Ричард се обръщаше към черния жребец просто с „Момче“, а към сивата кобилата на Ничи с „Момиче“. И това го задоволяваше. Ничи не показа никаква реакция към инициативата му да кръщава конете — просто прие установената от него условност.
— Наистина ли мислиш, че е скелет на дракон? — попита Ничи, когато той я настигна.
Жребецът забави ход и доволен, че е отново при своите, потърка нос в хълбока на кобилата. Момиче едва обърна към него ухото си в отговор.
— Доколкото си спомням, на големина отговаря точно.
Ничи тръсна глава, за да отметне косата си назад.
— Говориш сериозно, нали?
Ричард смръщи чело в знак на объркването си.
— Нали го видя. Какво друго би могло да бъде?
Тя се примири с въздишка.
— Ами, мислех, че може би са костите на отдавна несъществуващо животно.
— С все още кръжащи около трупа му мухи? И останки от сухожилия тук—там по кокалите? Не, това не е древна форма. Едва ли е мъртво от повече от шест месеца — вероятно доста по—малко.
Тя отново го наблюдаваше с крайчеца на окото си.
— Значи в Новия свят наистина има дракони?