Лепкавият въздух бе натежал от миризмата на приближаващ дъжд, макар вятърът, идващ на талази, все още да навяваше до ноздрите й прах. Над главата й се вихреха бясно тъмни фурии листа, скърцащите клони озвучаваха мъчителния им танц. Мълчаливо се събираха пурпурни и виолетови облаци. Отвъд тях, над дърветата, връз ширналото се синьо—черно небе, блещукаше самотна звезда — точно над челото й. Не можеше да бъде сигурна дали се развиделява или мръква, но сякаш бе по—скоро краят на Деня.
Докато поривите на вятъра разпиляваха по лицето й кичури сплъстена коса, Калан напрягаше слух да долови отново познатия звук, който никак не й се връзваше с общата картина. Продължаваше да се надява да успее да го помести в някакъв спокоен и невинен пейзаж. Бе го чула в дълбините на съня си, но осъзнаването му в будно състояние си оставаше отчайващо непостижимо.
Напразно напрягаше слух да долови следи и от присъствието на Ричард и Кара. Те със сигурност бяха някъде наблизо. Нямаше начин да я оставят сама — за нищо на света. Отърси се от спомена. Изгаряше от желание да извика Ричард и да се убеди, че неканената мисъл е била плод на глупав страх. Инстинктът й обаче крещеше в лицето й да мълчи. Не бе нужно някой да й напомня, че не бива да се движи.
В далечината се чу звън на метал, последван от вик. Сигурно е животно, каза си тя. Понякога гарваните надават ужасяващи крясъци. Пронизителните им гласове могат да звучат толкова човешки, че чак тръпки да те побият. Но доколкото й бе известно гарваните не издаваха металически звуци.
Каретата внезапно се килна надясно. Неочакваното движение, предизвикало остро бодване между ребрата, й спря дъха. Някой бе натежал на степенката. Съдейки по невнимателното отношение към ранения пътник в каретата, тя съобрази, че не е Ричард или Кара. Но щом като не е Ричард, кой е тогава? По тила й пробягаха иглички. Щом не е Ричард, къде е той?
Нечии дебели пръсти сграбчиха рипсеното парче плат, обвиващо страничната табла на каретата. Притъпените като чукани върхове на тези пръсти свършваха с впити в плътта изгризани нокти. Калан притаи дъх, надявайки се притежателят им да не разбере, че тя е в каретата.
Изведнъж пред нея щръкна лице. Премигнаха лукави очички. Предните четири зъба на мъжа липсваха. Когато се захили, кучешките му зъби й заприличаха на зъби на диво животно.
— Виж ти, виж. И това ако не е жената на покойния Ричард Сайфър.
Калан лежеше в пълно вцепенение. Кошмарите и започваха да се сбъдват. За миг дори се улови да се пита дали пък наистина не е само кошмар.
Ризата му бе втвърдена от мръсотия, сякаш никога не я бе свалял от гърба си. Рядката бодлива четина, покриваща тлъстите му бузи и широка челюст, приличаше на щръкнали бодили в разораното поле на сипаничавото му лице. Горната му устна лъщеше, непрестанно овлажнявана от течащия му нос. Предните долни зъби също липсваха. Върхът на езика му стърчеше през зейналата дупка на мазната му усмивка.
В ръката му се вдигна нож — точно срещу очите на Калан. Мъжът завъртя острието насам—натам, сякаш се фукаше пред момичето, което ухажва, с някаква особено ценна вещ. Очите му поглеждаха ту Калан, ту ножа. Острието явно бе заточвано върху груб гранит, а не с брус. По повърхността на лошо поддържания евтин нож личаха тъмни петна и следи от ръжда. Но от това нащърбеното и изподраскано острие не ставаше по—малко смъртоносно.
Злобната му беззъба усмивка се разшири от удоволствие, щом очите на Калан се плъзнаха по острието, последвайки отсечените му прескоци във въздуха помежду им. Насила погледна в тъмните, хлътнали очи на мъжа, надничащи през подпухналите цепки.
— Къде е Ричард? — попита го с равен глас. Танцува с духовете на отвъдния свят. — Той килна на една страна. — Къде е русата кучка? Онази, дето другарите ми са видели да се мотае с вас. Дето била цапната в устата. И дето плаче да й отрежа езика, преди да я изкормя.
Калан го стрелна с поглед, който казваше, че няма начин да му отговаря. Щом недодяланият му нож се стрелна към нея заедно с мазното му лице, я лъхна отровен дъх.
— Ти сигурно си Томи Ланкастър.
Ножът застина във въздуха.
— Откъде знаеш?
Гневът забълбука някъде дълбоко в нея.
— Ричард ми е разказвал за тебе.
Очите заблестяха заплашително.