— Нима? И какво ти е разказвал?
— Че си грозна беззъба свиня, която се насира в гащите още щом той се усмихне. По вонята ти разбирам, че е бил прав.
Мазната усмивка се превърна в гневна гримаса. Мъжът се повдигна на степенката и се наведе напред с ножа в ръка. Точно на това се надяваше Калан — да го накара да се приближи, за да може да го докосне.
С умение, развивано през целия й живот, тя мислено прогони гнева от себе си и призова спокойствието на Изповедник, готов за действие. Стигне ли се дотам, времето променя измеренията си.
Трябваше само да го докосне.
Изповедническата сила отчасти зависеше от физическата й мощ. В сегашното си състояние тя не бе сигурна, че ще може да събере желаната енергия, а дори да успееше, нямаше представа дали ще оцелее, след като я излее в мъжа. Но знаеше, че няма друг избор. Един от двамата трябваше да умре. Може би и двамата.
Онзи подпря лакът на страничната табла. Юмрукът му, стиснал ножа, политна към оголеното й гърло. Вместо да гледа острието, Калан се бе втренчила в мъничките белези, подобни на прашни бели паяжинки, оплитащи кокалчетата на ръцете му. Щом юмрукът се приближи достатъчно, посегна към него. В същия миг установи, че синьото одеяло я пристяга отвсякъде. Досега не бе и помислила, че Ричард я е преместил на носилката. Одеялото бе пристегнато плътно около тялото й и дълбоко напъхано под надлъжните колове, за да я държи колкото се може по—неподвижна по време на движение. Ръката й бе залостена в онова, което щеше да се превърне в неин погребален покров.
Докато се опитваше отчаяно да освободи дясната си ръка, я заля лава от паника. Острието приближаваше, а тя не можеше да направи нищо. Продължаваше да се бори с одеялото, пронизвана от остри болки в натрошените си ребра. Нямаше време да изкрещи или да изругае, отчаяна от толкова недалновидния ход да бъде тъй глупашки впримчена. Пръстите й се вкопчиха в плата. Задърпаха яростно в опит да изтръгнат одеялото изпод носилката, за да може да измъкне ръката си.
Бе достатъчно само да докосне мъжа. Но не можеше да го стори. Острието на ножа му щеше да бъде единственият контакт помежду им. Оставаше й единствената надежда кокалчетата му случайно да докоснат плътта й или ръката му да бъде достатъчно близко до брадичката й, докато нанася удара, за да може тя да я притисне в него. И тогава да освободи силата си — ако все още е жива. Ако още в самото начало той не я прониже твърде дълбоко.
Продължаваше да се мята отчаяно в одеялото. Стори й се, че го прави от часове. През цялото време ножът летеше към оголения й врат — имаше да чака цяла вечност, преди да й се удаде възможност да освободи силата си. Цяла вечност живот. Но, от друга страна, знаеше, че й остава още само миг, преди да усети раздиращото хлътване на назъбеното острие в гърлото си.
Нищо от това, което очакваше, не се случи.
Томи Ланкастър отхвръкна назад с оглушителен вик. Светът около Калан се строполи в един ад от звуци и движения, връхлетели я едновременно с резкия обрат в очакванията й. Зад гърба на мъжа изникна Кара, стиснала зъби мрачна решителност. В древната си червена одежда тя приличаше на безценен рубин, скрит зад буца пръст.
Сгънат надве над Агиела, Томи Ланкастър имаше по—голяма надежда да се измъкне от хватката на Кара, отколкото ако бе нанизан на кука за месо. Дори тогава мъчителните му гърчове нямаше да са по—ужасни за гледане и неистовите му писъци по—болезнени за слушане.
Агиелът на Кара изпълзя нагоре и се заби между ребрата му, докато той се свличаше на колене. Всяко ребро, до което се докосна червената палка, изпращя оглушително, сякаш се бяха скършили клони на дърво. По кокалчетата му шурна топла кръв — досущ като цвета на коженото й облекло. След миг пръстите станаха червени. Ножът изтрака върху каменистата земя. Отстрани на ризата му изби тъмно петно кръв, което бързо се уголеми и след миг кръвта вече капеше от непоръбения край на плата.
Кара стоеше над него в позата си на безмилостен екзекутор, безчувствена към стоновете му за пощада. Вместо да се вслуша в тях, притисна Агиела към гърлото му и го последва на земята. Очите му бяха огромни и бели, започваше да се дави.
Последва бавно и мъчително пътешествие към смъртта. Краката и ръцете на Томи Ланкастър започнаха да се гърчат, а самият той се давеше в собствената си кръв. Кара можеше бързо да приключи нещата, но явно нямаше такива намерения. Този човек бе понечил да убие Калан. И цената, която Морещицата възнамеряваше да получи от него за това, бе висока.
— Кара! — Калан се удиви, че може да вложи толкова сила във вика си.
Морещицата се обърна през рамо. Ръцете на Томи Ланкастър се вдигнаха към гърлото му и устата му се отвори да поеме въздух, докато тя се изправяше над него.