— Кара, спри! Къде е Ричард? Може би се нуждае от помощта ти!
Кара се надвеси над Томи Ланкастър, притиснала Агиела към гърдите му. Направи въртеливо движение с ръка. Левият му крак подритна веднъж, ръцете му се отпуснаха встрани и той притихна.
Преди някоя от двете жени да е успяла да каже нещо, се появи Ричард, спринтиращ бясно към каретата със застинало в ледена непоколебимост лице. В ръката си стискаше меча. Острието бе тъмно и влажно.
В мига, в който Калан го видя, разбра какво я бе събудило звънът на Меча на истината, оповестяващ появата си във вечерния въздух. Подсъзнанието й бе разпознало неповторимия звън на метал, произвеждан при изваждането на Меча на истината, и тя инстинктивно бе усетила опасността, предвещавана от него.
Забързан към Калан, Ричард хвърли само бегъл поглед към безжизненото тяло в краката на Кара.
— Добре ли си?
Калан кимна.
— Да.
Със закъснение, но въпреки това доволна от постигнатото, тя най—сетне успя да измъкне ръката си изпод одеялото.
Ричард се обърна към Кара:
— Някой друг да се е появявал на пътя?
— Не. Само този. — Тя посочи с Агиела към ножа на земята. — Искаше да пререже гърлото на Майката Изповедник.
Ако Томи Ланкастър вече не бе мъртъв, погледът на Ричард щеше да го довърши.
— Надявам се си се постарала да му създадеш проблеми.
— Да, Господарю Рал. Убедена съм, че е съжалявал горко за последния си злокобен акт — положих доста усилия в тази посока.
Ричард описа кръг с меча си около тях.
— Стойте тук и си отваряйте очите на четири. Убеден съм, че се справихме с всички, но ще отида да проверя Ще веднъж просто за сигурност — за да съм спокоен, че някой не се е отделил от другите с намерение да ни изненада от друга посока.
— Никой няма да смее да се приближи до Майката Изповедник, Господарю Рал.
Ричард потупа насърчително по врата единия от двата коня, които чакаха наблизо в готовност, и изпод копитата а животното се вдигна прах, изпълващ здрача.
— Върна ли се, тръгваме. Ще ни трябва хубава луна — поне за няколко часа. Знам едно сигурно място на около четири часа нагоре по пътя. Там ще сме на достатъчно разстояние от всичко това. — Той посочи с меча си. — Придърпай тялото му ей в ония храсти и го пусни в дефилето. Искам да сме сигурни, че труповете няма да бъдат открити, преди да сме се отдалечили достатъчно. Тук най—вероятно ще ги надушат единствено животните, но не искам да рискуваме.
Кара стисна Томи Ланкастър за косата.
— С удоволствие.
Той бе едър, но тежестта му не й създаде затруднения.
Ричард потъна безшумно в падащия мрак. Калан се заслуша в шума от влаченето на тялото по земята. Дочу чупене на съчки, докато Кара издърпа трупа през храсталака, после долови притъпения тътен и ромоленето на сипея, докато тялото на Томи Ланкастър се търкаляше и подскачаше по стръмния склон. Мина доста време, преди да чуе финалното тупване на дъното на долината.
Кара се върна при каретата.
— Наред ли е всичко при теб?
Тя небрежно свали обкованите си ръкавици.
— Кара, той за малко да ме убие.
Морещицата преметна дългата си руса плитка през рамо и огледа околността.
— Напротив. През цялото време бях плътно зад него.
Буквално му дишах във врата. Не свалих очи от ножа му нито за миг. Нямаше никакъв шанс да те нарани. — Погледна Калан в очите. — Ти, разбира се, ме забеляза.
— Не.
— О, аз пък мислех, че си ме видяла. — С почти глуповато изражение тя затъкна ръкавиците си под колана.
— Сигурно си била прекалено ниско в каретата, за да ме видиш зад него. Следях го през цялото време. Нямах намерение да му позволя да те изплаши.
— След като си била тук през цялото време, защо го остави почти да ме убие?
— Ни най—малко. — Кара се усмихна безстрастно. — Но исках да го оставя да повярва, че е така. Шокът, ужасът са по—големи, когато ги оставиш да си помислят, че са победили. Точно в този момент, когато човек е решил, че е победител, духът му се пречупва фатално, ако го изненадаш.
Калан се чувстваше толкова замаяна и объркана, че нямаше сили да продължава темата.
— Какво става? Какво се случи? Откога спя?
— Пътуваме вече два дни. Ти ту се пробуждаше, ту заспиваше, но докато бе будна, не си спомняше нищо.
— Господарят Рал мира не можеше да си намери, задето трябваше да ти причини болка, докато те качва в каретата и задето ти каза … каквото беше забравила.
Калан я разбра — имаше предвид мъртвото й бебе.
— А тези мъже?
— Проследили са ни. Този път обаче Господарят Рал не си губи времето в приказки с тях. — Това като че й доставяше особено удоволствие. — Той разбра отдавна, че са по петите ни, така че не успяха да ни изненадат. Когато ни нападнаха — някои със стрели, други с извадени мечове или брадви, — той им извика. Само веднъж. Даде им възможност да размислят.