— Как си, капитане? — Ричард стисна мъжа за лакътя. — Какво става? Да не си паднал от коня си или нещо такова?
Капитанът хвърли поглед към застаналата встрани Кара.
— Хм, ами, не, добре съм, Господарю Рал.
— Наистина. Изглеждаш ранен.
— Само дето току—що вашата Морещица ме… погъделичка по ребрата, това е.
— Не беше чак толкова грубо, че да му ги счупя — намуси се Кара.
— Наистина съжалявам, капитане. По—рано днес имахме известни проблеми. Кара без съмнение се е тревожила за сигурността ни, когато те е забелязала да се приближаваш в тъмното. — Ричард обърна очи към Кара. — Въпреки всичко обаче би трябвало да прояви повече внимание преди да се хвърля да удря хората. Сигурен съм, че съжалява и ще пожелае да се извини.
Лицето на Кара се изкриви в кисела гримаса.
— Беше тъмно. Не мога да си позволя да поемам глупави рискове, когато става въпрос за живота на Господаря Рал …
— Искрено се надявам — прекъсна я капитан Мейферт, преди Ричард да има възможност да я упрекне отново. Веднага се усмихна на Кара. — Веднъж бях ритнат от наистина як боен жребец. Вие се справихте по—добре от него с повалянето ми на земята, Господарке Кара. Радвам се да видя, че животът на Господаря Рал е в сигурни и талантливи ръце. Ако цената за това е болки в ребрата, готов съм с радост да я платя.
Лицето на Кара се оживи. Простичкото обяснение на капитана обезоръжи потенциално проблемната ситуация.
— Хм, ако имате проблем с ребрата, само кажете — сухо вметна Кара. — Мога да ги излекувам с целувка. — В настъпилата тишина, докато Ричард я изгаряше с поглед, тя се почеса зад ухото и накрая добави: — Както и да е, наистина съжалявам. Но не исках да рискувам.
— Както вече казах, това е цена, която с готовност мога да заплатя. Благодаря ви за бдителността.
— Какво правиш по тези места, капитане? — попита Ричард. — Да не би генерал Рейбич да те е изпратил да провериш дали Господарят Рал нещо не е превъртял?
Макар да не можеше да види на светлината на огъня, Калан бе сигурна, че при този въпрос лицето на мъжа е станало аленочервено.
— Не, разбира се, че не, Господарю Рал. Просто генералът искаше да се запознаете с подробния му доклад.
— Разбирам — Ричард хвърли поглед към съдинката с вечерята им. — Кога за последен път си ял, капитане? Виждаш ми се малко изтощен, освен че те болят ребрата.
— Ами, хм, доста бързах, Господарю Рал. Предполагам, че вчера съм хапнал нещо. Но съм добре. Мога да ям, след като …
— Сядай тогава — покани го с ръка Ричард. — Позволи ми да ти предложа малко топла гозба. Ще ти се отрази добре.
Докато мъжът с неохота се настаняваше на мъхестата земя до Калан и Кара, Ричард напълни една паница с ориз и зеленчуци. Отряза голямо парче овесена питка от тигана, оставен да изстива встрани от огнището. Подаде паницата на мъжа. Капитан Мейферт нямаше как да откаже. Бе ужасен от ситуацията, в която бе изпаднал — да му сервира не кой да е, а самият Господар Рал.
Наложи се Ричард да го подкани втори път, докато я вземе.
— Това е само ориз със зеленчуци, капитане. Не ви давам ръката на Кара, за да се ожените за нея.
Кара се изсмя шумно.
— Морещиците не се омъжват. Те просто си харесват някой за другар и толкова — той няма думата.
Ричард я стрелна с поглед. По тона му Калан знаеше, е не е влагал някакъв подтекст в думите си — но не се засмя заедно с Кара. Той знаеше прекрасно, че казва истината. Подобен акт не се предприемаше от любов, напротив неловката тишина Кара осъзна думите си и реши да начупи малко съчки за огъня.
Калан знаеше, че Дена, Морещицата, заловила Ричард, е избрала за свой другар. Кара също го знаеше. Когато Ричард се будеше рязко и се притискаше към Калан се питаше дали кошмарите му са продиктува истински или въображаеми събития. Когато го целува по плувналото в пот чело и го питаше какво има, никога не си спомняше. Добре поне, че бе така, мислеше си тя. Ричард се протегна към дълъг шиш, подпрян на един от камъните около огъня. С пръст бутна няколко парчета цвърчащо месо в паницата на капитана и постави най—отгоре питката. Бяха се запасили с най—разнообразна храна. Калан пътуваше в каретата, заобиколена от продуктите, които Ричард бе купувал по пътя им на север към Града на елените. Имаха провизии за доста време.
— Благодаря ви — заекна капитан Мейферт. Той от метна назад кичур руса коса. — Изглежда вкусно.
— Така е — отвърна Ричард. — Имаш късмет, че днес не е ред на Кара да готви.
Кара, горда, че е лоша готвачка, прие думите му като истински комплимент.
Калан бе сигурна, че в момента се случва история, която ще бъде разказвана от уста на уста пред ококорени очи и пълно изумление: Господарят Рал да сервира лично храна на свой войник. По начина, по който започна да яде капитанът, тя прецени, че сигурно е минало повече от ден, откакто не е ял. Какъвто беше едър, сигурно имаше нужда от доста храна.