— Колко съгледвачи загубихме? — попита Ричард.
Капитан Мейферт вдигна глава. Това бе първият въпрос, зададен от Ричард.
— За някои от тях все още има надежда да се завърнат, но както изглежда, сме загубили между шестдесет и седемдесет души.
Ричард въздъхна.
— И генерал Рейбич смята, че си е струвало да пожертва живота на толкова много хора, за да ни открие?
Капитан Мейферт помисли, преди да отговори:
— Нямахме представа какво ще открием, Господарю Рал. Затова ги изпратихме. Искате ли да предам на генерала да не праща повече мъже?
Ричард дълбаеше лице в парче дърво, като от време на време хвърляше стърготините в огъня. Въздъхна.
— Не, трябва да постъпи така, както смята за добре. Вече му обясних, че не мога да му давам заповеди.
Капитанът, докато гледаше как Ричард събира парченцата стърготини от скута си и ги хвърля в огъня, метна в пламъците шепа борови иглички, които пламнаха и угаснаха за миг. Издяланото от Ричард лице бе забележително добър портрет на капитана.
От време на време Калан бе виждала Ричард да дялка от дърво животни или хора. Веднъж смело предположи, тази му способност е направлявана от дарбата му. Той скръсти лице и я контрира с репликата, че цял живот го е правил — още от малък. Тя му напомни, че изкуството открай време се използва за правене на заклинания и че веднъж вече му се е случвало да стане жертва на нарисувано заклинание.
Той настояваше, че това, което прави, е различно. Твърдеше, че като горски водач е прекарал много вечери сам край огъня и е дялкал лица. Тъй като не му се носеше излишен товар, обикновено хвърляше готовата фигурка в огъня. Твърдеше, че самото дялкане му доставя удоволствие и че винаги може да си направи друга. Калан смяташе произведенията му за прекрасни и се разстройваше, когато го виждаше да ги хвърля в огъня.
— Какво възнамерявате да правите, Господарю Рал, ако мога да попитам.
Ричард изряза гладък улей, указващ линията на ухото и свързващ го с вече готовата линия на челюстта. Вдигна очи и се загледа в тъмнината.
— Отиваме на едно място в планината, където човешки крак не е стъпвал, за да бъдем сами и в безопасност. Там Майката Изповедник ще може да се възстанови и да си възвърне силата. Докато сме там, може да сполуча да накарам дори Кара да носи рокля.
Морещицата скочи на крака.
— Какво!
Щом видя усмивката на лицето му, тя разбра, че се шегува. Но въпреки всичко изпуфтя ядно.
— Ако бях на ваше място, не бих докладвал това на генерала, капитане — каза Ричард.
Кара се отпусна обратно на земята.
— Не и ако нашият мистър Медни копчета го е грижа за ребрата му — промърмори тя.
Калан се опита да не се засмива, най—малкото, за да не активизира и без това действащите постоянно остриета между ребрата й. Понякога сякаш чувстваше, че знае какво изпитва парчето дърво в ръцете на Ричард. Беше приятно да види как поне веднъж той изкарва Кара от нерви. Обикновено ставаше обратното.
— Засега не мога да ти помогна с нищо — продължи Ричард, възвръщайки сериозния си тон. Продължи работата си с ножа. — Надявам се всички вие да го приемете.
— Разбира се, Господарю Рал. Знаем, че щом му дойде времето, ще ни поведеш в битка.
— Надявам се и този ден да дойде, капитане. Наистина се надявам. Не защото много обичам да се бия, а защото се надявам да има за какво да го правя. — Ричард се загледа в огъня, лицето му издаваше смразяващо отчаяние.
— Точно сега няма такова нещо.
— Да, Господарю Рал — отвърна капитан Мейферт, най—сетне нарушавайки неловкото мълчание. — Ще направим каквото считаме за най—добро, докато Майката Изповедник се оправи и сте готови да се присъедините към нас.
Ричард не спомена нищо за сроковете, намекнати от капитана. Калан също се надяваше да чуе някакви времеви определители, но Ричард не уточни нищо. Така или иначе, даде им да разберат, че това време може и да не настъпи никога. Стисна парчето дърво в скута си и огледа свършената работа. Прокара показалец по дължината на прясно издълбания нос и попита:
— Завърналите се съгледвачи казаха ли… как се спогаждат местните… с Императорския орден?
Калан знаеше, че за него този въпрос е жестоко мъчителен. Искаше й се да не го бе задавал. Отговорът нямаше да му донесе нищо.