Като малка майката на Ничи всяка есен, когато се колеха животните, я изпращаше да помага в правенето на сапун. Учеше я, че да помагаш на другите изгражда характер у човека. По ръцете и лактите на Ничи все още личаха мънички белези по местата, където е била опръскана от горещата мас. Всеки път, когато я изпращаше да помага, майка й я караше да си облича хубава рокличка — не за да предизвиква възхищението на околните, които нямат възможност да си купят дрехи като нейните, а за да я накара да се чувства неловко и неудобно. Вниманието, което привличаше розовата й рокличка, бе далеч от възхищение. Както стоеше с дългата дървена бъркалка в ръка и разбъркваше сместа във врящия казан, докато изсипваха в него лугата, някои от другите деца, в опитите си да опръскат и съсипят хубавата й рокля, изгаряха и самата Ничи си повтаряше, че тези изгаряния са наказание от Създателя.
Докато Ничи продължаваше разходката си, оглеждайки събралото се множество, единствените звуци, които чуваха, бяха пръхтенето на оставените оттатък сградите, редките покашляния на хората и плющенето ранения от вятъра пламък в огнището. Войниците вече бяха привършили с двете набучени на шишове прасета, така че ароматът на печено месо почти се бе стопил във въздуха, оставяйки киселата смрад на пот и мирисът на човешко присъствие да вземат връх над всичко друго. Независимо дали на дадено място се събираше бойна армия или обикновени хора, миризмата бе една и съща.
— Всички вие знаете защо съм тук — започна Ничи. — Защо ми създавате грижи и ме принуждавате да предприемам подобно пътуване? — Тя огледа строго редиците от по четири—пет човека в дълбочина, наброяващи общо около двеста души. Войниците, които бяха събрали най—безцеремонно хората от домовете им и от полето, ги надвишаваха значително по брой. Ничи се спря пред един мъж, когото бе забелязала, че другите поглеждат: — Е?
Вятърът развяваше изтънялата му сребриста коса, разпиляна по оплешивяващата му наведена глава с втренчени в земята пред нозете й очи.
— Нямаме какво да ви дадем, Господарке. Ние сме бедна общност. Не разполагаме с нищо.
— Лъжец! Имахте две прасета. Както изглежда, възнамерявахте да си устроите разточително чревоугодническо пиршество, вместо да помогнете на изпадналите в нужда.
— Но нали трябва да се храним.
В думите му прозвуча не толкова негодувание, колкото молба.
— Както и другите хора, но те не са извадили късмет като вашия. Те познават единствено жилото на глада, пронизващо телата им всяка нощ. Що за грозна трагедия, всеки ден хиляди деца умират, понеже не разполагат с най—елементарното нещо, необходимо за живота им — храна.
Още милиони други са подложени на изгарящата болка на изгризващия вътрешностите глад. А в същото време такива като вас, които са родени с късмета да живеят върху щедро надарена земя, не им предлагат нищо друго освен извиненията си. Да получат онова, от което се нуждаят за оцеляването си, е тяхно право и би трябвало да се уважава от хората, които имат възможност да помогнат.
Нашите войници също имат нужда от храна. Да не ей мислите, че борбата ни в името на доброто е лесна? Тези момчета ежедневно рискуват живота си, за да можете вие да отглеждате децата си в подредено, цивилизовано общество. Как изобщо си позволявате да ги гледате в очите? Как ще съумеем ние да изхраним войските си, ако такива като вас отказват да съдействат за каузата?
Треперещият мъж нямаше какво да каже.
— Какво би трябвало да сторя, за да ви убедя в сериозността на задължението ви спрямо чуждия живот? Да помагате на нуждаещите се, това е ваш свещен морален дълг, който ще допринесе за добруването на всички хора.
Пред погледа на Ничи изведнъж всичко побеля. С болка, предизвикана сякаш от впиването на милиони нагорещени игли в очите й, в съзнанието й нахлу гласът на Джаганг.
„Защо играеш тази игра? Дай примери с хора! Дай им урок, за да разберат, че не съм за пренебрегване!“. Ничи успя да се задържи на крака. Болката, бушуваща в главата й, я бе ослепила напълно. Тя я пусна да премине през тялото й, сякаш всичко това се случваше на друг. Коремните й мускули се гърчеха в спазми. Ръждиво нащърбено копие, прокарано през червата й, не би й причинило повече болка. Ръцете й висяха отпуснати покрай тялото, докато тя очакваше края на гневния пристъп на своя повелител или смъртта си.