Не можеше да прецени колко време продължаваше мъчението. В случаи като този времето придобиваше други измерения — болката поглъщаше всичко около себе си. Знаеше от трети лица, присъствали на моментите, който Джаганг правеше това с нея, както от случаите, когато сама биваше свидетел на мъчението на други, че понякога може да трае само миг. Друг път да се точи с часове, но второто за Джаганг си бе чисто губене на време — жертвата му така или иначе не забелязваше разлика. Винаги му го бе казвала.
Изведнъж установи, че не може да си поеме дъх. Сякаш могъщ юмрук бе затиснал сърцето й. Помисли си, че дробовете й ще експлодират. Колената й се подкосиха.
„Не смей да не ми се подчиняваш още веднъж!“ Дробовете й рязко се изпълниха с въздух. Обучението на Джаганг както винаги завърши с непоносимо тръпчив и кисел вкус в устата й, сякаш бе поела неочаквано порция възкисел лимонов сок. После дойде и внезапната болка, пронизваща нервите в дъното на устната кухина, някъде към меката част на ушите. Главата й закънтя, зъбите й започнаха да пулсират. С отварянето на очите си както винаги остана изненадана, че не лежи в локва кръв. Докосна крайчеца на устата си, после погали с пръст едното си ухо. Кръв нямаше.
Запита се как ли Джаганг е успял да проникне в съзнанието й сега. Напоследък все по—често се случваше да не може. Нещо, което не се бе случвало с никоя от другите Сестри — до тяхното съзнание императорът винаги имаше достъп.
Щом пред очите й се проясни, видя втренчените в нея хорски погледи. Никой не можеше и да предположи защо бе спряла на място. Младежите, а също и някои от по—възрастните тайно я оглеждаха. Бяха свикнали да виждат жени, навлечени в дрипави, безформени рокли; жени, чиито тела плащаха данъка на безконечната черна работа и почти постоянната бременност, която започваше веднага след достигане на възрастта, в която семето е възможно да покълне в утробите им. Никога преди не бяха виждали жена като Ничи — висока и изправена, с прям поглед, облечена във фина черна рокля, прилепнала по почти безукорната я фигура, ненакърнена нито от тежка работа, нито от бремето на раждането. Твърдата черна материя контрастираше с бледата мека ивица между гърдите й, извадена на показ от изрязаното деколте на корсета й. Ничи оставаше безучастна към подобни погледи. Понякога те отговаряха на целите й, в повечето случаи — не, така че ги пренебрегваше.
Отново тръгна покрай редицата хора, без да обръща внимание на заповедите на император Джаганг. Изобщо рядко се подчиняваше на заповедите му. В повечето случаи оставаше напълно безразлична към налаганите й наказания. Всъщност приемаше ги на драго сърце.
„Ничи, прости ми. Знаеш, че не искам да ти причиня болка.“ Не обърна внимание и на гласа му, а продължи да изучава втренчените в нея погледи. Не всички се осмеляваха да я гледат. Харесваше й да се взира в очите на онези, които проявяваха достатъчно смелост, та да рискуват да бъдат засечени от нейния поглед. Повечето бяха изпълнени от най—чиста проба ужас.
Съвсем скоро страховете им щяха да се оправдаят.
„Ничи, трябва да направиш каквото ти казвам, в противен случай ще ме принудиш да ти сторя нещо наистина ужасно. Никой от двама ни не го желае. Някой ден ще съм принуден да сторя нещо, от което после няма да можеш да се възстановиш.“ Ако го искаш — давай, помисли си тя в отговор.
Не бе предизвикателство. Просто не й пукаше.
„Знаеш, че не го искам, Ничи.“ Без болката гласът му бе малко по—натрапчив от досадна муха. Не му обръщаше внимание. Обърна се към тълпата.
— Искам да ви попитам, хора, дали някой от вас изобщо има представа за усилията, вложени в тази борба, с цел вашето освобождение? Или искате само да се ставате от благата, без да допринасяте с нищо? Мнозина смели мъже пожертваха живота си в битки с насилниците, в бой за нашето ново начало. Борим се, за да могат всички хора да могат по еднакъв начин да се възстановят от настъпващото добруване. Трябва да ни помогнеш нашите опити за подобряване на вашето благосъстояние. Също както да помагаш на изпадналите в беда е първоначално задължение на всеки човек, така и вие трябва да дадете своето.
Киселата, недоволна физиономия на командир се намести пред Ничи. Слънчевата светлина, обливаща сипаничавото му лице, хвърляше дълбоки сенки под хлътналите му очи. Неприветливото му изражение не я развълнува. Той никога не бе доволен. Е, размисли тя, почти никога.
— Единственият начин за постигане на добродетелност е чрез подчинение и жертвоприношение. Вашата дан към Ордена е да направите точно това. Не сме тук, за да ви даваме уроци по гражданско поведение!