Командир Кардиф бе убеден, че се намира на по—високо стъпало в йерархията от нея. Той също можеше да й причинява болка. Тя понасяше мъченията му със същото хладно отстранение, с което и хрумванията на Джаганг.
Едва в най—нечовешките спазми на болката Ничи изпитваше някакви усещания. Дори болката бе за предпочитане пред празнотата, която обикновено изпълваше съществото й.
Кадар Кардиф вероятно не знаеше за наложеното й само преди миг наказание от страна на Джаганг, нито за заповедите му. Негово Сиятелство не използваше съзнанието на командир Кардиф. За Джаганг бе изключително трудно да държи под контрол хората, които не притежават дарбата — всъщност можеше да го прави, но рядко си заслужаваше усилието; нали разполагаше с достатъчно магьосници и чародейки, които да се грижат за останалите вместо него. Пътешественикът по сънищата някак си успяваше да използва дарбата в онези, които я притежаваха, за да помогне за завършването на връзката в съзнанията им. По някакъв начин родените с дарбата правеха възможно това Джаганг да ги контролира толкова лесно.
Кадар Кардиф я прониза с огнен поглед, щом очите и се вдигнаха към загорялото му и набръчкано лице. Той имаше внушителен вид, подсилен от обкованите кожени ремъци, кръстосани върху огромните му гърди, обвитите в метал кожени нагръдници, ризницата, богатия арсенал от явно често използвани оръжия. Ничи го бе виждала да души хора само с една от огромните си, мощни ръце. Многобройните белези по лицето му бяха мълчаливи свидетели на смелостта му в битките. Тя бе присъствала на всичките.
Малцина бяха офицерите с по—голям ранг и ползващи се с по—голямо доверие от Кадар Кардиф. Бе постъпил в Ордена още младеж, издигайки се в йерархията постепенно за да стигне до положението на дясна ръка на Джаганг заедно с разширяването на владенията на Императорския орден извън границите на родната им Алтур’Ранг към постепенно превземане на останалата част на Стария свят. Кадар Кардиф бе героят от кампанията при Малкия проход, човекът, който едва ли не сам преобърна курса на битката, врязвайки се в редиците на врага и пронизвайки със собствените си ръце тримата велики крале, присъединили се към войските си, за да оградят и разбият Императорския орден, преди той да е успял да плени въображението на милиони хора, живеещи в лабиринта от кралства, господарства, кланове, градове—държави и огромни области, контролирани от съюзнически сили.
Старият свят се бе превърнал в кутия огниво, в очакване да бъде запалена искрата на революцията. Тази искра бяха проповедите на Ордена. Ако висшите духовници бяха душата на Ордена, Джаганг бе неговият скелет и мускул. Малцина разбираха гения на Джаганг — виждаха в него само пътешественика по сънищата. А той бе далеч повече.
Бяха му нужни десетилетия, докато най—сетне успее да вдигне на крак Стария свят — да изведе Ордена на финалната права на великата слава. През дългите години на за Ордена, въвлечен в почти непрекъсната война, той работеше неуморно върху изграждането на пътна настилка, която да прави възможно придвижването на голям брой хора и провизии с достатъчна бързина. Колкото повече земи и народи заробваше, толкова повече работници биваха ангажирани в построяването на още повече пътища, чрез които да могат да се завземат още повече територии. По този начин той успяваше да поддържа комуникациите и да реагира на ситуации по—бързо, отколкото човек би могъл да си представи. Доскоро изолирани страни изведнъж се оказваха присъединени към останалата част на Стария свят. Джаганг ги привързваше една към друга с мрежа от пътища. По тези пътища го следваха хората от Стария свят, решили да вървят с неговия Орден.
Кадар Кардиф бе взел участие във всичко това. Неведнъж бе излагал себе си под обстрел, за да спаси господаря си. Веднъж Джаганг бе отклонил пътя на стрела от арбалет, за да спаси на свой ред живота на Кардиф. Ако бе възможно Джаганг да има приятел, то Кадар Кардиф се доближаваше най—много до това понятие.
Ничи го бе срещнала за пръв път, когато бе дошъл в Двореца на пророците в Танимура на молитва. Старият крал Грегъри, управлявал страната заедно със столицата Танимура, бе изчезнал безследно. Кадар Кардиф бе изключително набожен човек. Преди всяка битка се молеше на Създателя за кръвта на противника, а след края й — за душите на убитите от него хора. Говореше се, че в онзи ден бил дошъл да се моли за душата на крал Грегъри. Изведнъж се бе оказало, че новото управление на Танимура е в ръцете на Императорския орден. Празненствата по улиците продължаваха с дни.