В продължение на три хиляди години Сестрите наблюдаваха от обиталището си в Двореца на пророците в Танимура смяната на различни правителства. През повечето време Сестрите, предвождани от своя Прелат, считаха въпросите на властта за жалка глупост, на която е по—добре да не се обръща внимание. Вярваха в по—висшето си призвание. Бяха убедени, че ще останат в Двореца на пророците необезпокоявани в работата си дълго след изчезването на Ордена в пепелта на историята. Бяха дошли и отминали много революции. Тази обаче ги бе застигнала.
По онова време Кадар Кардиф бе близо двадесет години по—млад — представителен и атлетичен, пристигнал на кон в града. Повечето Сестри ценяха мъжката красота. Не и Ничи. Затова пък той бе оценил нейната.
Император Джаганг, разбира се, не би изпратил безценни кадри като командир Кардиф да умиротворяват завладените територии. Той бе възложил на Кардиф далеч по—важна задача — да охранява неговата изключително скъпа собственост — Ничи.
Тя отклони вниманието си от командира и отново се обърна към тълпата.
Спря погледа си на мъжа, с когото бе говорила допреди малко.
— Не можем да допуснем който и да е от вас да се измъква от отговорност и да застрашава новото ни начало.
— Моля ви, Господарке … Нямаме нищо …
— Незачитането на каузата ни се счита за предателство.
Човекът замълча, решил да не проявява незачитане чрез думите си.
— Явно не разбирате, че човекът зад мен настоява да проумеете, че Императорският орден е категоричен в отдадеността си към каузата — ако не изпълните задълженията си. Знам, че и до вас са стигнали слуховете, но този човек иска да изпитате жестоката реалност. Да си го представяш никога не е същото. Никога не е толкова мъчител но и тъжно.
Тя се вгледа в мъжа в очакване на отговор. Той облиза изпръхналите си от вятъра устни.
— Трябва ни само още малко време… Посевите ни вървят добре. Когато дойде жътвата… ще можем да дадем своя дял в борбата за… за…
— Новото начало.
— Да, Господарке — допълни той, клатейки глава, — за новото начало. — Щом погледът му се върна върху земята в краката му, Ничи продължи нататък. Целта й не бе да наказва, а да сплашва. Времето бе дошло. Едно втренчено в нея момиче я накара да спре, отклонявайки я от намеренията й. Огромните тъмни момичешки очи блестяха в невинна почуда. За нея всичко бе ново и бе нетърпелива да види колкото се може повече. Майката на Ничи също бе родена с дарбата. Беше й повтаряла че дарбата е проклятие и изпитание. Бе проклятие, понеже даряваше със способности, които другите не притежаваха, а бе изпитание, защото човек можеше да провери дали правилно използва властта си над другите. Майката на Ничи почти никога не бе използвала дарбата си. За къщната работа се грижеше прислугата. Тя прекарваше по—голямата част от времето си сред многобройните си приятели, отдадена на по—висши мисли.
— Скъпи Създателю, що за чудовище е бащата на Ничи — оплакваше се тя и чупеше ръце. Някои от приятелките й промърморваха нещо в знак на съчувствие. — Защо слага на плещите ми такъв товар! Опасявам се, че за вечната му душа няма нито надежда, нито молитва.
Останалите жени изразяваха съгласието си с мрачно поклащане на глави.
Очите на майка й имаха мекия кафеникав оттенък на гърба на хлебарка. Според вкуса на Ничи разстоянието между очите на майка й бе твърде малко. Устните й бяха тънки, сякаш вечно стиснати една в друга в знак на вечното й недоволство. Ничи никога не бе смятала майка си за приветлива, нито пък за красива, макар приятелките й непрестанно да й повтаряха, че е такава.
Майката на Ничи твърдеше, че красотата е проклятие за чувствителната жена и благодат за курвите.
Объркана от вечното недоволство на майка от баща й, Ничи най—накрая я попита какво е сторил той…
— Ничи — бе отвърнала майка й, стиснала в дланта си малката й брадичка. Ничи бе застинала в нетърпеливо очакване. — Имаш прекрасни очи, но още не си се научи ла да виждаш през тях. Хората са жалки развалини — такава е съдбата човешка. Даваш ли си сметка какво им е на всичките онези хора, които не притежават твоите качества, като гледат прекрасното ти личице? Това е всичко, който причиняваш на другите — непоносима болка. Създателят те е довел в този свят с единствената заръка да облекчаваш чуждото нещастие, а ето че ти носиш единствено болка. — Приятелките на майка й, без да престават да си пият чая, кимаха и шепнеха една на друга мрачното си, но непоколебимо съгласие.
Тогава Ничи за пръв път разбра, че носи в себе си незаличимото петно на някакво мрачно, неназовимо, непризнато зло.
Ничи се вгледа в необикновеното лице, взряно в очите й. Днес тъмните очи на това момиче щяха да видят неща, които до момента дори не са си представяли, че съществуват. Тези огромни очи гледаха страстно, без да виждат нищо. Детето не знаеше какво ще се случи, нито знаеше защо.