От най—горния балкон, там, където Ричард не можеше да го види, Джедидайа извиси подигравателно глас:
— И всичко това сам—самин?
— Съмнявайте се колкото си щете. Аз съм затворник, нямам какво да губя. Аз съм осъществено пророчество.
Аз съм онзи, който носи смърт.
В изумената тишина не настъпи отговор. Сигурно всяка жена в залата знаеше за пророчеството за онзи, който носи смърт, макар никой да не бе сигурен в смисъла му. Текстът на това пророчество, заедно с всички други пророчества, се пазеше в подземията, дълбоко в недрата на Двореца. Това, че Ричард го знаеше, че се осмелява да го спомене гласно пред подобна компания, подсказваше влошава възможна интерпретация. Лъвиците, присъстващи в залата, прибраха нокти и зачакаха. Ричард също прибра меча си в ножницата, сякаш за да наблегне на отправената заплаха.
Ничи знаеше, че дълбоката важност на онова, което бе видяла в очите му, и присъствието на този човек ще я преследват вечно. Знаеше още и че трябва да го унищожи.
От този миг нататък бе готова да прави услуги и изпълнява задължения, каквито никога не си бе представяла, че ще върши доброволно. В замяна на това се оказа една от шестте учителки на Ричард. Цялата тежест, която бе понесла, за да спечели тази привилегия, си струваше — до последния грам. Даваше си сметка за това, когато оставаше насаме с Ричард, седнала оттатък масата в неговата стая, леко докосваща ръцете му — сякаш бе възможно да се докосва „леко“ светкавица, — докато се мъчеше да го научи да докосва своя Хан: ядрото на живота и духа в сърцето на родените с дарбата. Въпреки усилията — и нейни, и негови — Ричард не усещаше нищо. Само по себе си това бе странно. Намекът за онова, което тя усещаше в него обаче, често бе предостатъчен, за да се върже езикът й дотолкова, че да не може да каже повече от няколко плахи думи. Небрежно бе подпитвала другите учителки и бе разбрала, че никоя от тях не е изпитвала подобни усещания.
Макар Ничи да не разбираше каква е тази искра от интелекта му, която озарява очите и поведението му, бе наясно, че именно тя е причина за затоплянето на бездната от ледено безразличие, в която потъваше душата й. Бе готова на всичко, за да си обясни този въпрос, преди да се наложи да унищожи Ричард. И в същото време изгаряше от желание да го унищожи, преди да получи отговор на въпроса си.
Всеки път, когато започваше да си мисли, че е на път да разгадае мистерията на уникалния му характер и си казваше, че вече знае как би реагирал в дадена ситуация, той я изненадваше с абсолютно неочаквана постъпка — чак невъзможна. Ричард наново сриваше до основи онова, което тя си мислеше, че е същината на разбирането й за него. Прекарваше с часове сама, потънала в дълбока мистерия. Знаеше, че отговорите са някъде пред очите й но не можеше да ги види. Разбираше обаче, че във всичко това се крие някакъв извънмерно важен принцип, който остава извън обсега й.
С времето Ричард, който нито за миг не се примиряваше с положението си, ставаше все по—дистанциран. Отчаяна изоставила всяка надежда, Ничи реши, че времето е дошло.
Когато влезе в стаята му, за да му предаде последния урок и да свърши с него, той я изненада, като й поднесе рядка бяла роза. Още по—лошо, подаде й я с усмивка и без никакви обяснения. Докато ръката му се бе вдигнала във въздуха пред нея, тя бе толкова вцепенена, че единственото, което успя да каже, бе: „О, Ричард, толкова ти благодаря!“ Белите рози растяха на едно—единствено място — опасна забранена зона, където никой ученик не бе успявал да проникне. Това, че Ричард очевидно го бе направил и че тъй смело й предоставя доказателството за неподчинението си, я изуми. Пое внимателно бялата роза между палеца и показалеца си, без да подозира, че чрез този забранен подарък Ричард всъщност й отправя предупреждение — като й казва, че той е онзи, който носи смърт. А може би пък просто е било жест на нежност — макар и странен. Ничи застана нащрек. Природата на Ричард още веднъж възпря ръката й.
Останалите Сестри на мрака също крояха планове.
Дарбата на Ричард, доколкото бе наясно Ничи, вероятно бе най—незначителното и маловажно нещо у него. Въпреки това Лилиана, една от другите му учителки, жена с неизмерна алчност и ограничени възгледи, си бе втълпила да открадне вродената сила на неговия Хан за себе си. Този Хан притежаваше смъртоносни качества, които Лилиана не бе забелязала. Шестте учителки — старшата, Улиция и останалите пет — след като бяха разкрити, бягаха презглава от Двореца, за да свършат в лапите на Джаганг. Накрая Ничи не можеше да каже, че знае за онази искра в очите му повече, отколкото в началото, всичко се бе изплъзнало между пръстите й…