— Какво ти става, Сестро Ничи? Защо Негово Сиятелство толкова се интересува от теб? Как така можеш да му устояваш?
Ничи се обърна и излезе.
— Благодаря ви за помощта, Сестри.
— Щом можеш да се освободиш от него, защо не си тръгнеш? — подвикна след нея Сестра Джорджия.
Ничи се извърна вече на прага.
— Прави ми удоволствие да гледам как Джаганг ви мъчи, Вещици на светлината. Навъртам се наоколо, за да мога да гледам.
Арогантността й не ги впечатли — бяха й свикнали.
— Сестро Ничи — обади се Рошел, поглаждайки с ръка една къдрица. — Какво си сторила, че Негово Сиятелство е толкова разгневен?
— Какво съм сторила ли? А, да. Нищо важно. Просто накарах хората на командир Кардиф да го вържат на кол и да го опекат на огън.
Трите едновременно ахнаха и се изпънаха. Ничи си каза, че й приличат на кукувици, кацнали на клон.
Сестра Джорджия я стрелна с мрачен поглед — рядка проява на сила, подхранена от старшинството й във възрастта.
— Ти заслужаваш всичко, което ти причинява Джаганг, Сестро, и което ще ти причинява Пазителят.
Ничи се усмихна и каза:
— Да, така е.
После се шмугна в отвора на вратата.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Град Феърфийлд бе възвърнал подредения си вид. Само дето редът бе като на военна база. Имаше малко от типичните за един нормален град неща. Вярно, сградите в по—голямата си част си бяха същите, но в тях бяха останали малцина от някогашните им обитатели. Една част бяха превърнати в купчини греди и камъни, други бяха изкорубени, със зейнали пусти прозорци и врати. Но повечето все пак бяха съхранили предишния си вид — ако, разбира се, не се брои фактът, че до една бяха опоскани до шушка от безразборното плячкосване. Всички приличаха на безплътни призраци, напомнящи за някогашния живот.
Тук—там се виждаше по някой осакатен беззъб старец, който — подпрял гръб върху стена — наблюдава движението на отрядите въоръжени войници, кръстосващи неговите улици. Осиротели деца се лутаха в полусвяст или надничаха през тъмни улички. За Ничи бе удивително да види колко бързо може да бъде изтръгната цивилизацията от град като този.
Докато вървеше из улиците, се питаше как ли биха се чувствали повечето от тези сгради, ако имаха души: пусти, изпразнени от живот, лишени от цели в напразното очакване да започнат да служат някому. Та нали тяхната единствена и истинска ценност се изразяваше в служенето им на хората.
Улиците, гъсто населени с войници с мрачен вид, мършави просяци, дрипави старци и врещящи болни деца — всички те гниещи в развалините и мръсотията, — изглеждаха досущ като онези, които Ничи пазеше в детските си спомени. Майка й често я бе изпращала там, за да види що е това мизерия и беднотия.
— За всичко са виновни такива като баща ти — казваше тя. — Той е същият като моя баща. Без никакви чувства или загриженост към когото и да било освен към самия себе си. Това са хора без сърце.
Ничи стоеше, облечена в ослепително чистата си синя рокличка с буфани, със сресана и прибрана назад коса, отпуснала ръце покрай тялото си, и слушаше лекцията на Майка за доброто и злото, за пътищата на греха и избавлението. Голяма част от казаното не разбираше, но с годините Майка не преставаше да й повтаря все едно и също с все едни и същи думи, докато накрая тя бе наизустила лекциите й до последната фраза, идея и отчайваща истина.
Татко бе богат. Нещо по—лошо — според възгледите на Майка: той не изпитваше угризение на съвестта за това. Майка обясняваше, че личният интерес и алчността са като двете очи на ужасното чудовище на злото, винаги търсят още повече власт и злато, за да наситят ненаситния си глад.
— Трябва да знаеш, Ничи, че единственият морален път на човека в този живот е да помага на другите — продължаваше тя. — Парите не могат да купят благословията на Създателя.
— Но как да покажем на Създателя, че сме добри? — питаше Ничи.
— Хората са родени нещастни, безполезни, уязвими и глупави. Трябва да се изправим срещу ощетената си при рода. Да помагаш на другите — това е единственият на чин да докажеш стойността на душата си. Единственото истинско добро, което би могъл да стори човек.
Татко имаше благороднически произход, но през целия си съзнателен живот бе работил като оръжейник. Майка тръбеше, че съпругът й се е родил с прилично състояние, но вместо да се задоволи с каквото има, се е захванал да го умножава, за да го превърне без капка свян в несметно богатство. Твърдеше още, че богатството може да се спечели единствено като се изскубне от бедните по един или друг начин. Други представители на благородническото съсловие като нея и нейните приятелки бяха доволни от позицията си на хора, които не желаят да изтръгват незаслужения си дял от потта на бедните.